Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Утешително разкритие — рече Валънтайн. — Но какво ще предприемем?

— Можете ли да отправяте послания, милорд?

— Аз съм бил коронал, а не Крал на сънищата.

— Но всяка душа може да стигне до всяка друга с честно намерение! Мислите ли, че само Кралят и Господарката имат такива способности? Зная, че малкият магьосник Делиамбър говореше на душите нощем, Горзвал пък казваше, че насън разговарял с дракони, а вие…

— Аз съм едва самият себе си, Лизамон. Това, което е останало от съзнанието ми, не би пращало послания.

— Опитайте се. Пресегнете се над водите. Към Господарката, вашата майка, милорд, или към нейните хора на Острова, или към населението на Архипелага. Вие имате тази способност. Аз съм само глупава размахвачка на мечове, а вие, милорд, притежавате ум, който се е смятал достоен за Замъка, а сега, когато сме в беда… — Великанката изглеждаше преобразена от вълнение. — Направете го, лорд Валънтайн! Повикайте за помощ и помощта ще дойде!

Валънтайн беше скептично настроен. Той познаваше слабо системата за сънна връзка, която, изглежда, свързваше цялата тази планета; вероятно съзнанието често повикваше друго съзнание и, разбира се, съществуваха властниците на Острова и на Сувраел, които по общо убеждение отправяха преки послания чрез някакво средство за механично усилване. Но как би могъл да се надява да повика помощ от такова разстояние, когато се носеше тук на парче дърво сред океана, с тяло и облекло, изцапани от месото и кръвта на гигантското животно, което доскоро го бе погълнало, с душа, така изнурена от непрекъснати нещастия, че дори легендарната му непомрачима вяра в щастието и чудесата беше сломена?

Той затвори очи. Мъчеше се да съсредоточи умствената си енергия в една-единствена точка дълбоко в черепа си. Представи си там ярка искрица светлина, скрито сияние, което да може да хване и да насочи. Но напразно. Установи, че се пита какво ли зъбато създание скоро ще захапе провисналите му нозе. Отвлече вниманието си с опасения, че каквито и послания да отправеше, те нямаше да стигнат по-далеч от мъглявия мозък на намиращия се наблизо дракон, който бе погубил „Брангалин“ и почти всички хора на него и сега можеше да пожелае да се върне обратно и да довърши работата си. И все пак се опита. Въпреки всичките си съмнения той бе задължен на Лизамон Хълтин и трябваше да направи опит. Застана неподвижен, едва дишайки, и напрягаше всички сили да стори каквото трябва, за да предаде такова послание.

Опита се на няколко пъти следобед и привечер. Мракът настъпи бързо и водата стана странно луминесцентна, блещукайки с призрачна зеленикава светлина. Не смееха да спят в едно и също време, от страх да не се изхлузят от дъската и да се загубят; затова решиха да се редуват и когато дойде редът на Валънтайн, той се мъчеше всячески да стои буден и неведнъж му се стори, че губи съзнание. Разни твари плуваха близо до тях в нощта, оставяйки студени огнени следи по блестящите вълнички.