Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Но виждайки я оцеляла, тя отново му напомни за ония, които сигурно не бяха оцелели, и пак го обзе мъка и срам. Извърна се, прехапал устна.

— Какво има, милорд? — попита тя озадачено.

— Само ние двамата оставаме, Лизамон.

— Да, и хвала за това!

— Но другите… сега те щяха да бъдат живи, ако не бяха сглупили да тръгнат на лов с мен на другия край на света…

Тя го улови за ръката.

— Милорд, ще ги съживите ли с вайкане, ако са мъртви?

— Зная, че не мога. Но…

— Нали сме живи и здрави. Ако сме загубили приятелите си, милорд, това наистина е причина за скръб, но не и за угризение. Те ви следваха по своя свободна воля, нали, милорд? И ако часът им е ударил, е, то е, защото часът им е ударил, как може да се избегне това? Отърсете се от тази скръб, милорд, и се радвайте, че сме живи.

Той повдигна рамене.

— Живи сме, да. И вярно, че скръбта не може да съживи никого. Но доколко живи сме ние? Докога ще можем да оцелеем тук, Лизамон?

— Достатъчно време, за да се измъкнем. — Тя изтегли вибрационния си меч от ножницата.

Учуден, той запита:

— Мислиш ли, че можеш да пробиеш път за навън?

— Защо не? Аз съм пробивала и през по-трудни места.

— Още с първото докосване на това нещо до плътта на дракона той ще се гмурне към морското дъно. Тук сме в по-голяма безопасност, отколкото ако се опитаме да изплуваме от пет мили дълбочина.

— Казват, че сте оптимист и в най-безнадеждните моменти — изтъкна жената воин. — Къде е този оптимизъм сега? Драконът живее на повърхността. Той може да попляска малко, ала няма да се гмурне. И какво, ако потънем на пет мили? Това ще бъде поне бърза смърт. Можете ли да дишате вечно тази противна мръсотия? Можете ли да кръстосвате дълго из вътрешностите на една гигантска риба?

Лизамон Хълтин докосна внимателно върха на вибрационния меч до страничната стена. Дебелата влажна плът потрепна, но не се отдръпна.

— Виждате ли? Тук няма нерви — рече тя, като заби оръжието малко по-надълбоко и го завъртя, за да издълбае дупка. Преминаха тръпки и гърчове. Лизамон продължаваше да дълбае. — Мислите ли, че и някой друг е глътнат заедно с нас? — попита тя.

— Аз чух само твоя глас.

— И аз само вашия. Пфу, какво чудовище! Когато се преметнахме през борда, аз се опитах да ви задържа, но щом драконът ни удари за последен път, ви изпуснах. Във всеки случай попаднахме на едно и също място.

Тя вече бе пробила в стената на драконовия стомах, дупка, един фут дълбока и два фута широка. Драконът едва ли усещаше тази операция. Ние сме като червейчета, които го изгризват отвътре, помисли си Валънтайн. А Лизамон Хълтин каза:

— Докато режа, вижте дали ще намерите някой друг. Но не се отдалечавайте много, чувате ли?