Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Тръгна към езерцето и забеляза там нещо много странно: стотици яркоцветни риби, каквито бе видял да се стрелкат из водата, преди да започне дневният лов. Сега те не плуваха. Бяха мъртви и се разлагаха, месото се свличаше от костите и под тях, във вира, имаше килим от подобни кости, дебел няколко фута.

Внезапно чу зад себе си звук като вой на вятър. Валънтайн се обърна. Стените на залата се движеха, отдръпваха се, увисналите места на тавана се свиваха, за да отворят широко открито пространство; и към него рукна порой вода, който стигна чак до хълбоците му. Той едва свари да се добере до една от подпорите на тавана и да я обгърне здраво с ръце; в този момент нахлуващата вода затече отвсякъде със страшна сила. Той се държеше. Струваше му се като че половината Вътрешно море шурти край него, и за миг си помисли, че ще се изпусне, но после течението отслабна и водата се отцеди през цепнатини, които се разтвориха внезапно в пода — и остави на сухо десетки риби. Подът се огъваше; месестите камшици пометоха мятащите се отчаяно риби по пода към зеленикавия вир; и щом се озоваха там, скоро престанаха да се движат.

Изведнъж Валънтайн разбра.

„Аз не съм мъртъв — той знаеше това — и тук не е задгробният живот. Аз съм в търбуха на дракона.“

Разсмя се.

Валънтайн отметна глава назад и от гърлото му рукна гороломен кикот. Как другояче можеше да реагира? Да плаче? Да ругае? Огромното животно го бе глътнало целия на един дъх, всмукало бе коронала на Маджипур така небрежно, както би лапнало дребна рибка. Но той беше твърде голям, за да бъде вкаран в онова храносмилателно езеро там долу, затуй се намираше тук, разположен на пода на драконовия стомах, в този катедралоподобен храносмилателен канал. А сега? Какво да прави? Да устройва приеми за рибите ли? Да им раздава правосъдие, когато влизат при него? Да се настани тук и да прекара до края на живота си, хранейки се със сурова риба, открадната от улова на чудовището?

Голяма комедия, мислеше си Валънтайн.

Но и мрачна трагедия за Слийт, Карабела, младия Шанамир и всички други, намерили смъртта си при крушението на „Брангалин“, жертви на собствената си отстъпчивост и на неговия ужасно лош късмет. За тях той изпитваше само мъка. Веселият глас на Карабела е млъкнал завинаги, чудотворните ръце и очи на Слийт са загубени завинаги, грубоватите скандари вече няма да изпълват въздуха с мятащо се множество от ножове, сърпове и факли, а Шанамир е загинал, преди да е започнал да живее истински…

Валънтайн не можеше да понася мисълта за тях.

Що се отнася до самия него обаче, това абсурдно положение му се струваше страшно забавно. За да пропъди от съзнанието си мъката, болката и отчаянието, Валънтайн пак се разсмя и разпери широко ръце чак до далечните стени на необикновеното помещение.