Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Дупката зад нас се затваря!

— Всяко безсмъртно животно би трябвало да има начин да се лекува — промърмори великанката. Тя мушкаше, дълбаеше, сечеше. Валънтайн гледаше с тревога как израстваше ново месо като по магия, как раната заздравяваше с феноменална бързина. Ами ако останеха затворени в това отверстие? Ако съединяващата се плът ги задушеше? Лизамон Хълтин се преструваше на спокойна, ала Валънтайн виждаше, че тя работи още по-усилено, още по-бързо, като сумтеше и пъшкаше, разкрачила широко исполинските си нозе и напрегнала раменете си. Цепнатината бе зараснала зад тях, ново розово месо покриваше дупката и тя вече се затваряше от всички страни. Лизамон Хълтин сечеше и режеше с бясна сила, а Валънтайн продължаваше по-скромната си задача да разчиства късовете, но великанката вече явно се уморяваше, гигантската й сила видимо отслабваше, а дупката, изглежда, се затваряше почти със същата бързина, с която Лизамон сечеше.

— Не знам дали… ще мога… да продължавам така… — мърмореше тя.

— Тогава подай ми меча!

Тя се засмя.

— Внимавайте! Няма да успеете! — И с дива ярост продължи борбата, проклинайки гръмогласно драконовото месо, което никнеше около нея. Сега вече не можеха да кажат къде се намират; дълбаеха през място без ориентировъчни знаци. Пъхтенето на Лизамон ставаше все по-рязко и по-кратко.

— Май ще трябва да опитаме да се върнем в областта на стомаха — предложи Валънтайн. — Преди да бъдем заклещени така…

— Не! — изрева тя. — Мисля, че успяваме! Тук не е толкова месесто… по-твърдо е, по-скоро като мускул… навярно е пластът точно под кожата…

Внезапно ги обля морска вода.

— Свободни сме! — извика Лизамон Хълтин. Тя се обърна, сграбчи Валънтайн като кукла и го мушна напред с главата в отвора в хълбока на чудовището. Ръцете й бяха сключени в свирепа хватка около бедрата му. Един мощен тласък и той едва има време да напълни дробовете си с въздух, когато бе изхвърлен през хлъзгавите стени в хладните зелени прегръдки на океана. Лизамон Хълтин изскочи веднага след него, продължавайки да го държи здраво ту за глезена, ту за китката, и двамата се понесоха все по-нагоре и по-нагоре, издигайки се като коркови запушалки.

Стори им се, че летят с часове към повърхността. Валънтайн усещаше болка в челото. Още малко и ребрата му щяха да се пръснат. Гърдите му горяха. „Издигаме се от самото морско дъно — мислеше той безрадостно — и ще се удавим, преди да стигнем до въздух, или кръвта ни ще възври, както става с гмуркачи, които слизат прекалено надълбоко, за да търсят «очни камъни» край Тиломон, или пък налягането ще ни смаже, или…“

Изскочи на чист, свеж въздух, изхвръкна почти с цялата дължина на тялото си от водата и с плясък падна по гръб. Заплува вяло, като сламка върху водата, отмалял, разтреперан, мъчейки се да си поеме дъх. Лизамон Хълтин плуваше до него. Топло красиво слънце сияеше чудно над самите им глави.