Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Докато Грей разглеждаше схемата, Мастерсън изреди високопоставените официални лица, които щяха да присъстват на събитието и обясни накратко какво представлява церемонията.
— Колкото до личните планове на Николай, разбрах само името. Операция „Уран“.
— Уран ли? Да не смятат да опикаят световните лидери? — изтърси Ковалски.
Грей не му обърна внимание, а тръгна към стълбището.
— Къде е Солоков сега?
— На път за Чернобил.
Докато се спускаше с Ковалски по стълбите, Грей мислеше за високата вентилационна шахта. Каквото и да беше намислил онзи тип, със сигурност включваше реактора. Името на операцията обаче… защо точно Уран? От часовете по военна история и стратегия в подготвителния курс към армейските рейнджъри знаеше, че това име е било употребявано и преди. Операция „Уран“ се е наричала руската офанзива по време на Втората световна война, която сложила край на най-кървавата битка в човешката история — битката за Сталинград.
Така че защо е избрал това име?
Нещо го притесняваше, гризеше го отвътре, но напрежението не му позволяваше да изплува. Двама пазачи охраняваха изхода на затвора пред тях. Обърнати с гръб към Грей.
Той вдигна откраднатия руски пистолет.
Притесненията щяха да почакат.
17.
7 септември, 10:07
Южен Урал
Монк крачеше по черния път през призрачното градче, чакълът хрущеше под краката му, а слънцето напичаше хладния въздух. Всичко наоколо беше обрасло с бурени и храсти до кръста, все едно газеха в зелена вода. Константин вървеше пред него, Пьотър и Кишка се влачеха отзад. Марта беше последна в редицата, почти невидима в зеленото море.
— В тукашната планина няма много въглища — обясняваше Константин и току се прозяваше. — Всички мини тук са за метални руди.
Монк разбираше, че хлапето е изтощено и уплашено до крайност. Лекцията на тих глас имаше за цел колкото да го държи буден, толкова и да снижи тревожността му.
— Кобалт, никел, волфрам, ванадий, боксит, платина…
Монк го остави да изрежда и съсредоточи вниманието си върху градчето. Сградите изглеждаха построени набързо, по-скоро сглобени от дървени плоскости, а покрай пътя бяха издигнати дървени тротоари. Минаха край миниатюрно училище с една-единствена класна стая — прозорците бяха устояли непокътнати на времето, а в стаята още имаше дървени чинове. Два стари зелени камиона от съветско време ръждясваха на банкета. Единствената тухлена сграда в селото имаше табела с надпис на фасадата. Беше на кирилица и Монк нямаше идея какво гласи, но ако се съдеше по рафтовете вътре, сградата най-вероятно е била магазин и поща едновременно. Отстрани имаше кръчма с прашни бутилки по лавиците.
Сякаш един ден хората просто са излезли от къщите си и не са се върнали повече.
Нямаше нужда да гадае за причината. От това сравнително високо място езерото Карачей се виждаше като на длан с калните си брегове — искреше бодро под слънцето, скрило от погледа токсичната си сърцевина. Монк сведе очи към значката на раницата си. Червеният цвят беше станал една идея по-наситен. А той го проверяваше през няколко минути.
Константин видя накъде гледа.
— Можем да останем тук още най-много час. Много е опасно. Трябва да се спуснем под земята.
Монк кимна и вдигна поглед. До входа на мината имаше още километър и повече. Вече различаваше стоманените сгради отпред и скелетите на крановете при по-голямата конструкция, залепена за скалната стена. От двете й страни имаше по едно голямо метално колело, с чиято помощ миньорите бяха издигали отломките от изкопните работи долу. Чакълът, с който беше настлан пътят, сигурно беше дошъл от същото място.
Монк ускори крачка.
Другата стабилна сграда в селото се появи след остър завой и стръмно нанагорнище. Триетажна мелница, най-високата сграда тук. Построена беше от дървени трупи, покривът беше от ламарина Водното й колело, зелено от мъхове и лишеи, се беше отчупило от подпорите си и лежеше напреко на потока. Явно придошлите води го бяха повалили преди години.
Вървяха натам, когато Кишка извика.
Монк се завъртя. Пьотър стоеше като истукан, очите му — разширени от ужас.
Монк затаи дъх.
„О, не… пак ли…“
Марта заподскача в кръг около момчето, доловила на свой ред тревогата му. И тя като Монк не знаеше къде се крие опасността и от коя посока може да ги връхлети… но и двамата знаеха какво беше усетило момчето.
Монк си спомни нападащия го тигър, онзи с нагризаното ухо.
„Захар“
Не разбираше как ги е проследило животното през блатото. Но пък тигрите бяха умели плувци. Явно беше преплувал заблатената низина, изпреварил беше плячката си и сега ги дебнеше от засада. Подобна хитрост определено беше по възможностите на Захар.