Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Но трябваше да е убедителен, ако искаше да подмами войника.
Монк си пое дълбоко дъх, изскочи от прикритието на бараката и хукна по чакъла.
— Тичайте! — изкрещя той и махна енергично на въображаемите деца. — Не спирайте!
Нека стрелецът си мисли, че всички деца са със…
… тряс…
Огън прониза бедрото му. Левият му крак се под гъна.
Той падна тежко, протегнал ръце да омекоти удара. Чакълът раздра кожата на дланта му и чуканчето на другата ръка. Остави инерцията да го търкулне надолу по улицата. Втори изстрел просвири остро през тревата над него.
Монк се прилепи към земята, надигнал глава, колкото да вижда през тревата. И видя как войникът се надига. Беше се крил нагоре по улицата, на половината път до тухлената сграда. И сега идваше право към Монк с готова за стрелба пушка.
Явно се беше досетил за плана му да заобиколи зад сградите и го беше чакал в засада.
Но войникът не беше единственият ловец тук.
Петдесетина метра нагоре по улицата тревата се раздели и V — образната диря се спусна към стрелеца като торпедо през вода.
Борсаков не даде външен израз на задоволството си, но тъмното чувство пееше в гърдите му. Беше свалил американеца, оставил го бе неподвижен и беззащитен. И сега щеше да сложи край на гонитбата, да отмъсти за другарите си на лодката. Нещо повече — американецът щеше да страда, о, да. Един куршум в коляното, а може и в рамото да го простреля, преди да го довърши.
Само че някъде зад него изхрущя чакъл, чакъл, който не той беше разместил. Тревата зашумя като от повей на силен вятър.
Но не беше вятър.
Разбра го веднага.
Завъртя се мълниеносно. Започна да стреля, преди да е завършил движението. Задържа спусъка — карабината се тресеше в ръцете му, описвайки широк откос автоматичен огън. Яростен котешки врясък се чу през пукота на куршумите. Захар изригна като снаряд от тревите и скочи право към него — широко разтворени крака, оголени черни нокти, раззината паст, пълна с извити жълти зъби.
Борсаков стреляше ли, стреляше. Кръв изригна на струи от раираната козина… но човекът знаеше, че няма начин да спре чудовището.
Тласкаха го ярост и болка, отмъщение и глад, жажда и настървение.
В лицето на този ужас от гърлото на Борсаков се изтръгна писък, гърлен и див, първичен крясък на смъртен страх.
А после тигърът го събори на земята.
Монк се понадигна. Тигърът разкъсваше тялото на войника пред очите му. Беше същото като вчера, когато мечката разкъса едрите вълци. Чу се влажен пукот на скършена кост и писъците на мъжа пресекнаха. Тигърът беше захапал гърлото и разтърсваше трупа на войника като парцалена кукла, само дето от парцалените кукли не хвърчаха пръски кръв.
Решил, че е видял достатъчно, и въпреки изгарящата болка в левия крак, Монк скочи право към тигъра.
Оръжието на войника бе изхвърчало настрани при сблъсъка с четиристотинкилограмовия звяр и сега лежеше на половината разстояние между Монк и тигъра. Пушката беше единственият им шанс да оцелеят.
Ниско ръмжене смрази кръвта му.
Захар го гледаше. И в черните му очи Монк прочете, че тигърът го е познал, познал е него — убиеца на брат му. Тигърът приклекна върху смазания труп на руснака, мускулите играеха, козината му беше настръхнала във всички посоки. Кръв се стичаше по гърдите и хълбоците на животното, загрозявайки пъстрите райета. Отдавна трябваше да е умряло от раните си, но бездънната ярост явно вършеше чудеса.
Монк се плъзна по колене, протегна се и грабна оръжието. Заплете се в каишката, докато се мъчеше да го насочи и едновременно да открие спусъка с една ръка.
Нямаше да успее навреме.
Задните крака на Захар се присвиха за скок…
… когато друг котешки врясък отекна надолу по улицата. Не беше силен, но звънна отчетливо с перфектна смесица от ярост и скръб. Същия писък Монк беше чул само преди няколко часа.
Предсмъртният вик на Аркадий, другия тигър.
Захар също го позна и скочи високо, обръщайки се във въздуха, приземи се приклекнал и с високо вдигната опашка. Огромната котка изсъска, не толкова от гняв, колкото от объркване.
Монк вдигна пушката и се прицели в металната пластина отзад на главата. После свали мерника си една идея по-надолу.
Само на крачки от него, Захар извиси глас в пронизителен вой на болка и скръб, сякаш да призове изгубения си брат.
Монк затаи дъх и натисна спусъка.
Откатът на карабината едва не му счупи челюстта.