Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Не пестяха усилията си и това определено се харесваше на Савина.
Повече от петдесет дупки — дебели колкото палеца й и метър дълбоки — бяха пробити в края на шахтата и натъпкани с експлозиви на основата на амониев нитрат. Дупките бяха пробити в разлом под езерото Карачей. Взривовете щяха да се възпламенят последователно, да отворят дупка в дъното на отровеното езеро и радиоактивният коктейл от стронций и цезий щеше да потече по шахтата.
— Насам, генерал-майоре. — Техникът й даде знак да се отстрани от центъра на пещерата.
В пода беше вкопан кръгъл шлюз с диаметър три метра. Беше се сдобила с него от морската корабостроителница в Мурманск. Не беше обикновен шлюз, а последен модел торпеден затвор, състоящ се от шест елемента дебела половин метър стомана, които се отваряха и затваряха на принципа на ирисовата диафрагма.
Савина се отдръпна от шлюза и тръгна към диагностичния лаптоп, който стоеше отворен на портативната маса. Техникът беше извикал инженерната схема на екрана. Бяха се събрали още хора да гледат.
Инженерът се обади по радиостанцията си, изслуша отговора и кимна на Савина.
— В контролната зала са готови. Десет секунди до запуск.
Савина скръсти ръце. Контролната зала беше в Челябинск 88 в едно от изоставените общежития от съветската ера. Представляваше малка стая, пълна с компютри, монитори и техници. След като евакуираха хората тук, районът щеше да се наблюдава от тридесет различни видеокамери.
Инженерът отброяваше секундите:
— Три… две… едно… нула.
Електрическо пращене се чу откъм торпедния затвор и металните елементи започнаха да се разтварят като блендата на телеобектив. С разширяването на отвора басовият рев на водата ставаше все по-осезаем. Савина пристъпи към шлюза и надникна през ръба. Вертикалната шахта се спускаше на двеста метра в скалата.
Инженерът застана до нея и насочи силен фенер към гърлото на миньорската шахта. Дълбоко долу нещо сребристо и подвижно отрази светлината. Голяма подземна река. Няколко такива пресичаха Урал, от високите върхове към скалните недра, побрали оттока от снежното топене. От другата страна на планината водата се оттичаше към Каспийско море, но тук подземните реки обираха излишната вода от редица свои надземни посестрими, най-вече Теча и Об, и се вливаха чак в далечния Арктически океан.
Савина се обърна и вдигна поглед към наклонената шахта, която водеше до разлома под езерото Карачей. Във водите на езерото имаше сто пъти повече стронций и цезий, отколкото беше изтекъл в Чернобил. А чернобилският токсичен облак беше обиколил планетата. Савина сведе отново поглед към вертикалната шахта и плискащата се подземна река долу.
За риска се знаеше отдавна. Геолозите добре познаваха разломите под Карачей. Беше само въпрос на време кога поредното земетресение ще разшири някоя от цепнатините и ще излее радиоактивния езерен коктейл в отточната подземна система на Уралските планини. Норвежки геофизици бяха изчислили, че такава катастрофа би унищожила живота в голяма част от Арктическия океан, един от последните девствени и незасегнати от човешката дейност райони на Земята. Оттам отровният облак щял да обхване половината планета, като най-засегната щяла да се окаже Северна Европа. Според най-консервативните преценки смъртността от първичната радиация и вторичните ракови заболявания щяла да надхвърли сто милиона души. А тази цифра най-вероятно щяла да се удвои и утрои в следствие на икономическия и екологически крах в първите години след катастрофата.
Савина местеше поглед между шахтата горе и реката долу. Рискът от подобна катастрофа съществуваше отдавна, но не вълнуваше почти никого. А беше нужно толкова малко — някой просто трябваше да подбутне природата.
И тогава светът щеше да пламне.
Дишането й се учести при мисълта за мащаба на предстоящото. Защото от радиационния пожар щеше да се роди една нова руска империя, като феникс от пепелта на собственото й атомно наследство.
Нищо не биваше да попречи на плановете й, нищо нямаше да я спре.
Беше прекарала живота си тук, в Зайчарника, беше вложила душата си в името на Отечеството. И след толкова много жертви, след толкова кръвопролития, какво беше останало от Русия? Пред очите й в рамките само на няколко десетилетия Отечеството се беше стопило до корумпирана и жалка сянка на прежното си величие. И сега, в края на живота си, Савина щеше да възроди надеждата. Това щеше да е нейната дан, нейният дар, и Николай щеше да развее знамето му.
Савина щеше да изпепели развалата и да създаде един нов свят.
— Генерал-майоре? Имате ли други въпроси?