Кървавото евангелие

А в крайна сметка той се бе оказал слаб като всички останали.

Впери поглед в неподвижното тяло на Елизабет.

Гордостта му я беше убила толкова сигурно, колкото и зъбите му.

Взе изстиващото ѝ тяло в обятията си. Кожата ѝ бе по-бледа, отколкото приживе, дългите ѝ черни мигли се открояваха на белия фон. Доскоро червените ѝ устни бяха избледнели до розово, подобно на бебешка длан.

Рун я залюля, заплака за нея. Беше нарушил всяка заповед. Беше отвързал създанието, затворено в него, и то бе погълнало любимата му. Мислеше си за изпълнената ѝ с живот усмивка, за палавите очи, за уменията ѝ на лечителка. За живота на онези, които можеше да спаси и които сега бяха обречени също като нея.

И за тъжното бъдеще на осиротелите ѝ деца.

Той го беше направил.

На съскащия фон на огъня прозвуча слабо тупване. След дълго мълчание — още едно.

Беше жива!... Но не за дълго.

Може би само колкото да успее да я спаси. Беше я предавал толкова много пъти и по толкова различни начини, но трябваше да опита.

Това бе забранено. То наруишваше най-основните клетви. Рун вече беше нарушил свещеническите си клетви, при това на ужасна цена. И цената щеше да бъде още по-голяма, ако наруиш клетвите си на сангвинист.

Наказанието за него щеше да бъде смърт.

А тя щеше да плати с душата си.

Първо правило — сангвинистът да не създава стригои. Но тя нямаше да е стригои. Щеше да бъде с него. Щеше да служи на църквата като него, редом с него. Като сангвинисти двамата щяха да делят вечността. Той нямаше да пропадне отново.

Сърцето ѝ потръпна едва доловимо.

Имаше съвсем малко време. Почти никакво. Разряза китката си със сребърния си нож. Сега, когато вече не бе свят, съскането и паренето бяха по-силни. Кръвта му, смесена с нейната, потече навън. Поднесе китката си над устата ѝ. Капките закапаха по побелелите устни. Той нежно ги раздели със своите.

Моля те, любов моя.

Пий.

Ела при мен.

Рун се събуди от глад на студения мраморен под. Усети на езика си острите върхове на кучешките си зъби.

Прокълнатото вино на Григорий бе смесено с човешка кръв. Рун се бореше срещу това коварство. Но в този момент тялото му настояваше за още, искаше да бъде освободено.

Ушите му доловиха ударите на двете сърца в дъното на църквата.

Треперещ от желание, Рун с мъка се изправи на крака и се обърна към туптящия живот, досущ слънчоглед, който винаги се обръща към слънцето.

— Не отричай истинската си природа, приятелю — съблазнително прошепна Григорий зад него. — Подобни мерки за контрол винаги се пречупват. Освободи звяра в себе си. Трябва да грешиш много, за да се разкаеш толкова дълбоко, колкото Бог иска от теб. Едва тогава ще се доближиш до Всемогъщия. Не се мъчи да издържиш.

— Ще издържа — дрезгаво изпъшка Рун.

Ушите му звъняха, зрението му бе замъглено, ръката му върху кръста трепереше.

— Не си издържал винаги — напомни му Григорий.