Тръпката

Той се завъртя обратно и се опита да надникне между дърветата. Гробищните фенери хвърляха призрачни трептящи сенки между стволовете. И тогава чу врати на кола да се отварят и затварят, а после да се запалва и двигател.

Направи няколко несигурни крачки в гората, спъна се в малка, покрита със сняг надгробна плоча, и се просна в снега. Изправи се и изтупа повечето полепнали снежинки от дрехите си.

Колата вече беше преполовила разстоянието до „Какнесвеген“.

Наистина ли щяха да го оставят да си върви?

Просто така?

Изведнъж усети пареща болка в едното коляно и като го докосна с ръка, откри, че крачолът му е навлажнен с кръв. В тъмнината беше невъзможно да установи размера на раната, така че се насочи към фенера, който светеше най-силно.

Едва когато почти стигна до него, той забеляза, че до гроба стоеше някой.

— Добре дошъл, Хенрик — каза мъжът. — Търсим те от дълго време. Не е лесно да те открие човек…

HP отвори уста, но не успя да издаде звук.

— Ще ми разрешиш ли да те почерпя чаша кафе?

Мъжът вдигна бастуна си и посочи към надгробната плоча, която в действителност представляваше голям легнал каменен блок. Отгоре му, съвсем до големия фенер, стоеше шарен термос с две чаши. Мъжът подаде една от тях на HP, който мълчаливо я прие. Кафето беше силно и парещо. Пиха в мълчание.

— И какво ще стане сега? — успя накрая да продума той.

— Това зависи от теб.

— К-как така?

— Имам мисия за теб, Хенрик — каза мъжът бавно. — Ще имаш предостатъчно време да я изпълниш, една година по-точно.

Той пъхна ръката си под палтото и за миг HP замръзна.

Но вместо оръжие мъжът извади продълговат плик, който му подаде.

— Интересно място е това тук — каза той, докато HP отваряше плика и разгръщаше сгънатия лист хартия.

— Запознат ли си с историята му, Хенрик?

HP поклати глава, беше изцяло погълнат от написаното на листа.

— Писателят Огуст Бланш е открил гробището по някое време в средата на деветнайсети век, като е погребал кучето си тук. После стокхолмчани предано последвали примера му. Лоялността е фантастично качество, не е ли така, Хенрик?

— Ммм — отвърна HP разсеяно.

Беше прочел текста до средата, но вече се беше досетил как ще свърши всичко.

Мозъкът му работеше на пълни обороти, сърцето биеше в гърдите. Това не беше за вярване! Абсолютна лудост!

— Е, какво ще кажеш, Хенрик, готов ли си да приемеш мисията? — усмихна се мъжът. — Yes or no?

HP отвори уста.

— Yes or no какво?

— Ребека! — мъжът разпери свободната си ръка. — Колко хубаво, че реши да ни правиш компания.

Ребека се показа от мрака и тръгна бавно към надгробния камък.

HP светкавично прибра листа хартия. Какво, по дяволите, правеше Бека тук? Сега? Те познаваха ли се?

— Yes or по какво, Хенке? — повтори тя, заставайки до HP.

— О, просто помолих брат ти за помощ с едно нещо. Свързано е с онова, което обсъждахме преди… — усмихна се мъжът.