Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Марипоса се обърна, видя, че Лус я гледа, и й се усмихна.
— Уморена ли си?
Лус премигна тежко с клепачи.
— Много.
— Надявам се, че скоро ще отбие към някой хотел — измърмори Марипоса, все още не особено очарована от техния гид. — Всеки глупак знае, че си е чисто самоубийство да шофираш нощем из Мексико. Какви истории мога да ти разкажа…
Лус извърна поглед отново към пътя. Чудеше се какви ли щяха да бъдат те. От всички истории, които Есперанса й беше разказвала, тази за майка й се беше оказала най-голямата опашата лъжа.
Следващият им ден започна много рано, веднага след обилната закуска, в техния скромен мотел — chilaquiles, вкусна пържена царевична тортила, напоена със салса и сервирана със сирене, яйца и боб. В далечината се събираха облаци, но небето още беше чисто и те планираха да шофират цял ден. Марипоса застана на волана, когато започнаха да се изкачват из Сиера Мадрес. Беше, като водач на стадо с добитък в Дивия Запад, юркаше уморения и съпротивляващ се Ел Торо, насилваше гумите безмилостно и използваше езика си като камшик. На поредния стръмен склон фолксвагенът започна да забавя, двигателят едва креташе, ръмжейки все по-глухо.
— Давай, Торо. Ти си бик! Можеш да го направиш! — крещеше Лус, поклащайки се напред и назад на мястото си, за да помогне.
Марипоса се засмя и се присъедини към нея.
— Давай, давай, давай…
Лус обаче знаеше, че Били не се смееше в своята кола. Продължаваше да кара напред, но постоянно трябваше да спира, за да ги изчаква. Ако беше хазартен тип, тя щеше да се обзаложи, че той проклина мига, в който им предложи, да пътуват заедно.
Планинският пейзаж беше красив. Минаваха през зелени гори и проходи, които им разкриваха спиращи дъха гледки, към долината. След като пътят отново стана по-равен, Лус застана зад волана и двете с Марипоса подеха отново прекъснатия си разговор.
— Едно от момичетата, които срещнах на това пътуване, Офелия, ме накара да се замисля за теб — каза Лус. — Тя беше много сладка и аз наистина я обикнах. Но какъв речник и какъв характер имаше само!
Марипоса я погледна, изпод повдигнатите си вежди. Лус се разсмя.
— Не, не беше в тази връзка. По-скоро заради факта, че беше на същата възраст, на която си била и ти, когато си ме родила.
— Това момиче ли, беше бито от приятеля си?
— Да. Тя беше бременна и самичка в чужд град. За теб това е бил Милуоки, за нея беше Чикаго. Станалото с нея ме накара да се замисля. Баща ми някога удрял ли те е?
Марипоса се взираше в пътя пред себе си и известно време не отговори нищо.
— Виж, мила. Била съм удряна — каза най-накрая тя. — При това доста пъти през годините. Един тип ми остави този белег. — Посочи белега край устата си. — И още един тук. — Разтвори блузата си широко и й показа дебел назъбен белег високо на дясното й рамо, който приличаше на прободна рана. — Били са ме и жени. Невинаги бяха мъже.
Тръсна глава и Лус си помисли, че се опитва да отблъсне далече спомените, които все още бяха прекалено болезнени.
— Но Макс, твоят баща — странно е как избягваме да казваме името му, — никога не ми е посягал. Той ме нарани много по-силно, повече от всяка физическа болка, причинявана ми от друг, когато ме напусна.
— Не знам нищо за него, само съм го виждала на снимките, в албума на баба. Дори не знам каква е фамилията му.
Марипоса погледна към Лус, после отново извърна лице към пътя.
— Стро. Казваше се Максимилиън Стро.
Лус повтори името наум. Струваше й се напълно чуждо.
— Това не е твоята фамилия. Така и не се оженихме. Знаеше ли го?
— Да. Искала ли си въобще, да се омъжиш за него?
Загадъчна усмивка се появи на устните на Марипоса.
— Бях на осемнайсет години. Когато избягах с него, дори пред ум не ми минаваше мисълта за брак. По-късно, когато открих, че съм бременна, да, поисках да се оженим. Очаквах, че това е най-естественото нещо. Настоявах за това.
Млъкна и Лус задържа дъха си, в очакване да продължи.