Юлиан [bg]

— Защо не? В края на краищата божията воля е, която ни издига, и божията воля е, която… ни сваля. — Тя погледна настрани и ръката й отново опипа корема, където се бе загнездила смъртта. — Тези няколко хиляди войници стигат, ако е писано.

— Как искаш да постъпя?

Това беше първият и единствен път, когато й зададох въпрос направо, както един човек пита друг; защото действително исках да чуя отговора й.

— Сега, тази вечер ли? Не зная. Може да не е още време. Ти сам трябва да прецениш. Но това, което знам с положителност, е, че ти е писано да станеш римски император.

Погледите ни се срещнаха и всеки разглеждаше лицето на другия, сякаш му бе ново и непознато. Отговорих й със същата откровеност:

— И аз също зная това. Сънувах сънища. Имаше поличби.

— Тогава приеми! — каза тя с неочаквана енергия.

— Сега? Да извърша измяна? Срещу твоя брат?

— Моят брат и неговата жена убиха двете ни дена. Сега моята вярност… се прехвърли към братовчед ми, който ми е съпруг. — При думата „се прехвърли“ тя се усмихна, но големите й очи гледаха сериозно.

— Странно — рекох накрая. — Винаги съм смятал, че предпочиташ него пред мен.

— Така беше. Така беше. До последното ми гостуване в Рим. Знаеш ли, той се опита да ме задържи в Рим след смъртта на детето. Каза ми, че не е изключено да имаш неприятности в Галия.

— Но ти се върна.

— Върнах се.

— И остави любимата си вила?

— Това беше най-трудното за мен — каза тя и се усмихна. Сетне посочи с ръка към прозореца и града отвъд него. — А ето че неприятностите, които обещаваше той, са започнали. Скоро ще трябва да вземеш решение.

— Да — рекох аз и станах.

— Деценций беше при мен — каза тя неочаквано.

Сепнах се.

— Кога?

— Точно преди вечерята за твоите офицери. Искаше да знае дали бих желала да се върна в Рим. Каза ми, че галските легиони ще ме придружат до Медиоланум.

— Хитрец е той.

— Да. Казах му, че съм решила да остана. Беше разочарован. — Тя тихо се изсмя. — Разбира се, дори да исках да вървя, вече… не мога да пътувам.

— Недей говори така. Един ден ще отидем в Рим заедно.

— Това е най-голямото ми желание — каза тя. — Но побързай…

— Ще побързам, заклевам ти се — отвърнах аз.

Целунах я по челото, задържайки дъха си, за да не доловя мириса на смъртта. Внезапно тя се хвана за мен с все сила, сякаш бе обзета от силен пристъп на болка. Сетне ме пусна.

— Колко жалко, че бях толкова по-стара от тебе.

Не й отговорих. Мълчаливо стиснах ръцете й. После излязох от стаята.

Епископът беше в преддверието заедно с жените от нейната свита.

— По-добре е, не смяташ ли, цезарю?

— Да, смятам — отсякох аз, като се опитах да го отмина. Но владиката не беше се доизказал.

— Естествено много я тревожи тази тълпа отвън. Всички се безпокоим. Много страшно нещо. Ужасно нарушение на дисциплината. Надявам се, че цезарят ще разпръсне тълпата със строги думи.