Юлиан [bg]

Спогледахме се, а викът — „Августе, Августе!“, се носеше равномерен и постоянен като прибоя на морски бряг.

— Ще трябва да приемеш — каза Евтерий.

— Ти, който винаги ми повтаряш да бъда предпазлив, ти ли ми казваш това?

Евтерий кимна. Орибазий се изрази дори още по-ясно и енергично:

— Карай. Сега вече няма какво да губиш.

Приск беше предпазлив.

— Цезарю, ти знаеш, че се интересувам от философия, не от политика. На твое място бих почакал.

— Какво да чака? — обърна се към него Орибазий възмутен.

— За да види какво ще се случи — каза Приск многозначително. — Да чака някакъв знак.

Схванах в какъв смисъл бяха казани тези думи от Приск. Той ме разбираше. Знаеше, че мога да действувам с всичката си енергия само ако съм убеден, че боговете ясно са изразили благословията си.

— Добре — казах аз и посочих вратата. — Орибазий, имай грижата за охраната. Разпореди се да не допускат никого в двореца. Евтерий, ти ще следиш какво прави трибунът. Не го изпускай из очи. А ти, Приск, моли се за мен.

С тези думи се разделихме.

В главния коридор ме чакаше една жена от свитата на Елена. Едва се владееше, като че ли ей сега ще изпадне в истерия.

— Цезарю, ще ни избият! Ще ни избият всички!

Хванах я за раменете и така я раздрусах, та зъбите й изтракаха; тя си прехапа долната устна, от което значително се успокои. После ми каза, че жена ми искала да ме види.

Спалнята на Елена бе мъждиво осветена, а горещината беше нетърпима. Поради болестта й все й беше студено. Тежка миризма на тамян и мускус изпълваше стаята, но не можеше да премахне острия, сладникав мирис на разлагаща се плът. Противно ми беше да посещавам Елена и се срамувах от това чувство.

Тя лежеше на леглото си, върху покривката имаше молитвеник. До нея стоеше епископът на Лутеция, един нагъл измамник: нейният най-близък приятел и съветник. Той ме поздрави и започна:

— Осмелявам се да кажа, че навярно цезарят иска да говори с жена си насаме…

— Да, ти се осмели да кажеш това. И то е вярно.

Епископът се обърна и разкошните му одежди зашумяха. Той излезе от стаята, пеейки силно и монотонно, сякаш ние бяхме богомолци, събрани в черква.

Седнах до леглото. Елена беше бледа и много отслабнала. Очите й бяха станали големи, както става, когато лицето измършавее. В бледата светлина на лампата тя имаше болнав, жълтеникав цвят; и все пак въпреки болестта си тя изглеждаше по-привлекателна, отколкото когато беше здрава. Вече не приличаше на якия Константин с издадената си челюст. Сега беше жена, нежна и тъжна, и когато взех пламналата й от треска ръка, деликатна като крило на мъртва птичка, внезапно усетих как у мен бликна топло чувство към нея.

— Съжалявам, че бях толкова болна, та не можах да дойда на тържеството… — подхвана тя.

— Няма значение — прекъснах я аз. — Как ти е болката?