Юлиан [bg]

През втората седмица на февруари, когато легионите бяха вече разположени на стан по двата бряга на река Секвана, Деценций свали маската си на вежливост. Той престана да придумва и да ласкае; само издаваше заповеди. Евтерий беше при мен, когато трибунът накрая тропна на масата и извика:

— Щом ти не искаш да говориш на легионите, аз ще им говоря от името на Констанций!

Казах му кротко, че няма нужда нито да ми крещи, нито да върши мои задължения. След това го отпратих. Останахме сами с Евтерий в залата на съвета. Спогледахме се; той беше загрижен, аз — съвсем смазан.

— Е, стари приятелю — рекох накрая, — какво да правя сега?

— Каквото ти казват да правиш. Освен ако… Той се спря.

Поклатих глава.

— Не, няма да вдигна бунт.

— Тогава кажи на войниците, че ти е заповядано да ги пратиш на изток. Останалото — той говореше бавно, натъртено — е в техни ръце.

Следващият ден беше дванадесети февруари. Станах още щом се развидели. Наредих на прислугата да се приготви вечеря за всички офицери. Бях решил да дам богато угощение. Заръчах да извадят от най-хубавото вино в дворцовата изба и да сготвят различни ястия от птици и всякакъв вид месо. Макар да се гордея с това, че обикновено трапезата ми е скромна, този път реших да бъда разточителен.

Сетне тръгнах да обикалям войските, придружен единствено от знаменосеца си. Дъхът ни замръзваше, докато тропахме с конете си по дървения мост към левия бряг. Минах бавно по целия лагер. Разговарях с войниците поединично или на групи. Разменихме приятелски шеги и скоро добих представа за настроението им. Към мен бяха добре разположени, но нямаха доверие в Констанций. Във войската няма тайни.

Когато стигнах до стана на петулантите, най-любимия ми легион, спрях се да поговоря с една голяма група войници. Разговорът ни беше непринуден и лек, но предпазлив. Накрая един от тях излезе напред, държейки в ръка едно писмо. Той ме поздрави и каза:

— Цезарю, никой от нас не може да чете. — Някои се изсмяха на тази явна лъжа. Повече от половината от петулантите са добре образовани. — Когато дойдохме тук — продължи той, — намерихме това писмо на вратата на църквата. — Той посочи към близкия храм на Веста, превърнат от галилеяните в костница. — Прочети го, цезарю!

— Ако мога — рекох дружелюбно. — То е на латински, а аз съм само азиатец, гърче…

Те се разсмяха, като чуха два от закачливите прякора, с които ме наричат. Писмото беше написано на войнишки латински. Започнах да чета: „Войници от петулантския легион, предстои да ни пратят накрай света като престъпници…“