Юлиан [bg]

Заспах, без да бях взел решение. Сънувах и както често се случва, насън научих какво трябва да правя наяве. В съня си бях седнал на консулското си кресло. Бях съвсем сам и изведнъж пред мен се яви духът, пазител на държавата, облечен, както са го изобразявали по време на ранната република. Той ми заговори:

— Отдавна те наблюдавам, Юлиане. И отдавна искам да те издигна дори по-високо, отколкото си сега. Но колкото пъти съм опитвал, ти си ме отблъсвал… И трябва да те предупредя: ако отново ме върнеш, сега, когато толкова много хора ме подкрепят, ще те оставя какъвто си. Но помни едно: отида ли си и този път, никога вече няма да се върна.

Събудих се, облян в студена пот; скочих от леглото; собствената ми стая изведнъж ми се видя чужда и застрашителна, както става понякога след дълбок сън. Буден ли бях, или още сънувах? Отворих прозореца; леденият въздух ме освежи. Звездите гаснеха. Небето на изток бледнееше.

Тълпата все още беше струпана на площада. Бяха запалили огньове. От време на време викаха „Августе!“ Взех решението си. Повиках личния си прислужник. Той ме облече в пурпурната мантия. След това излязох на галерията.

Изглежда, че само аз бях спал нея нощ. Из стаите и коридорите тичаха мъже и жени като мишки, които търсят дупка да се скрият. В залата на съвета намерих Деценций и повечето от съветниците ми. Като влизах, Евтерий казваше със спокоен глас:

— Сега всичко зависи от волята на цезаря. Нищо не можем да направим ние, за да му повлияем…

— Точно така — рекох аз.

Всички в стаята станаха на крака. Деценций, с изпито лице, брадясал, дойде при мен и заяви:

— Само ти си в състояние да ги спреш! Трябва да им кажеш да се подчинят на императора. Те ще те послушат.

— Ще им говоря след малко — рекох и се усмихнах на Евтерий. — Всички вие можете да ме придружите на площада… ако желаете. — Деценций като че ли не желаеше подобна чест. Но приятелите ми държаха да ме придружат. Заедно се отправихме към главния вход на двореца.

— Бъдете готови за всичко — рекох. — И не се смущавайте, каквото и да кажа.

Сетне дадох знак на уплашените стражи да дръпнат резето и да отворят портата.

Поех дълбоко дъх и излязох на площада. Когато тълпата ме видя, всички нададоха радостни викове. Бързо се изкачих по стъпалата на трибуната, последван от приятелите си. Сетне личната ми стража с извадени мечове обгради площадката. Тълпата отстъпи. Дадох знак да пазят тишина, но трябваше доста да чакам, докато всички млъкнат. Най-после заговорих спокойно:

— Разгневени сте. Имате основание за това. И по този въпрос съм на ваша страна. Обещавам да издействувам това, което искате. Но без вълнения. Предпочитате да служите в родната си страна пред опасностите на далечна война в чужда страна. Тъй да бъде. Завърнете се всички по домовете си и аз ви обещавам, че никой от вас не ще служи отвъд Алпите. Аз поемам цялата отговорност за това решение. Ще обясня всичко на августа и зная, че той ще отстъпи, защото е мъдър и справедлив.