Прокобата Тутанкамон [bg]

Незабавно наредих на полицаите и наемниците ми да претърсят съответните части, но те се върнаха с празни ръце; открили само навеси на пустинници, а хората наоколо не били чули или забелязали нищо. Пленникът бе прост войник, на когото атонистите бяха платили да ме убие.

— Защо мен? Защо лорд Мерире се е върнал тук? Аз нямам нищо общо с клането.

— Той държи теб отговорен — отвърна убиецът. — Мислеше, че тук ще е по-лесно. С вас има кръвна вражда, око за око, зъб за зъб.

Два дни продължих да разпитвам пленника. На Джарка не позволих дори да се приближи. Предупредих Небамум и ескадроните му по-горе на скалите. Мерире обаче се оказа прекалено хитър и успя да се измъкне.

Когато научих всичко необходимо, наредих на капитана да отреже гърлото на пленника и да сложи край на мъките му. Незабавно взех решение. Спешни писма бяха изготвени и пратени до лорд Ай в Тива. Задачата поверих на главния си вестоносец. Ай трябваше да бъде предупреден, че вече всички знаят за клането. Едно от писмата завърших с напомняне, че може накрая да ожъне каквото е посял. Реших също така да отида на изток в пустинята и да видя Долината на сивата зора с очите си. Полковник Небамум се възпротиви, също и Джарка, но аз настоях. Принцът щеше да бъде оставен на грижите на Пентжу, чието имение щеше да бъде охранявано от всички налични войници. Те щяха да пазят принца и Анхсенамон, докато аз, Джарка и Мерт, заедно с другите скитници от пустинята, отидем в Долината на сивата зора. Поисках двайсет от колесниците на Небамум и най-добрите му водачи и съгледвачи, които да придружат половината от моите наемници. Небамум се подчини с нежелание на заповедите, но Джарка не преставаше да протестира.

— Ако напуснеш този град — дърпаше се той, — нещо може да се случи. Слуховете за изоставянето на Ахетатон вече стават грозни.

— Мислиш ли, че са свързани със завръщането на Мерире?

— Разбира се! Трябва да забравим Долината на сивата зора — пристъпи по-близо Джарка. — Да забравим града. Господарю, време е да се върнем в Тива.

Поклатих глава:

— Време колкото искаш. Трябва да отида в онази долина.

— Защо? — не се предаваше Джарка.

— Не знам точно — усмихнах му се. — Но когато разбера — потупах го по рамото аз, — на теб първо ще кажа.