Часовникаря [bg]

Загледан разсеяно към сградата, Райм кимна; вятърът и студът не му правеха впечатление. Имаше, разбира се, неизяснени въпроси. Например не се знаеше дали Винсънт Рейнолдс наистина е партньор на убиеца, или просто е бил натопен. Освен това тепърва трябваше да търсят неизвестния съучастник на Бейкър, стоящ зад цялата престъпна схема.

— Кой е човекът в Мериленд? — попита той. — С кого работиш? С мафията или с друг?

— А бе, ти глух ли си? — изсъска Бейкър. — Нищо няма да ви кажа.

— Карайте го в участъка — нареди Селито на униформения полицай до колата. — Арестувайте го за опит за убийство. По-късно ще има и други обвинения. — Докато гледаха как автомобилът се отдалечава, детективът поклати глава: — Божичко. Какъв късмет.

— Късмет ли? — сепна се Райм, който си спомни, че Селито е споменал тази дума и преди.

— Да, че Дънкан не уби повече хора. А пък и Амелия. Ако пистолетът му не беше засякъл…

Замълча, преди да изрече какво би могло да се случи.

Линкълн Райм вярваше в късмета почти толкова, колкото в призраци или летящи чинии. Понечи да попита къде, по дяволите, виждат тук късмет, но изведнъж му хрумна нещо.

Късмет…

Изведнъж мислите като че ли се запрескачаха в ума му. Той се намръщи:

— Странно… — Замълча. След малко прошепна: — Дънкан.

— Какво има, Линк? Добре ли си?

— Райм? — разтревожи се Сакс.

— Шшшът.

С помощта на контролното табло бавно завъртя количката, огледа близката уличка, после пликчетата и кутиите, които Сакс бе събрала. Изкиска се тихо.

— Дай ми пистолета на Бейкър — нареди.

— Служебния ли? — попита Пуласки.

— Разбира се, че не. Другия. Трийсет и два калибровия. Къде е? Хайде, по-бързо!

Пуласки намери оръжието в едно пликче. Донесе му го.

— Разглобѝ го.

— Аз ли? — попита новобранецът.

— Не, тя.

Райм кимна към Сакс.

Тя разстла един найлон на земята, смени кожените си ръкавици с гумени и за няколко секунди разглоби оръжието.

— Покажѝ ми частите една по една.

Тя изпълни нареждането. Погледите им се срещнаха. Сакс се намръщи.

Райм кимна:

— Новобранец!

— Да, сър?

— Искам да говоря със съдебния лекар. Свържи ме с него.

— Слушам. По телефона ли?

Райм въздъхна и от устата му излезе облаче па̀ра:

— Можеш да пробваш и с телеграма. Можеш да отидеш у тях. Но мисля, че най-сполучливо ще е, ако използваш… проклетия… телефон! И не ме карай да чакам. Трябва ми сега.

Младежът извади бързо телефона си и започна да набира.

— Линк — измънка Селито, — какво значи…

— Искам и ти да свършиш нещо, Лон.

— Да, какво?

— Отсреща има един човек, гледа ни. В началото на онази уличка.

Селито погледна натам.

— Видях го. Изглежда ми познат.

Човекът беше слаб, носеше черни очила, въпреки че се свечеряваше, шапка, дънки и кожено яке.