Доктор Стъклен [bg]

— Моля?

Професорът изобрази с ръката си вълна.

— Мостът е започнал да се усуква. Амплитудата на трептенето се е увеличавала — то ставало все по-силно — при това по силата на собственото си досегашно движение до момента, в който напрежението на конструкцията нараснало дотолкова, че тя се разпаднала.

Лангтън вдигна очи към Свода.

— Значи същото ще се случи и тук. Днес.

— В такова прекрасно тихо време? При нулев вятър? Освен това, Лангтън, Брунел много добре си знаят работата. Виждате ли решетъчната конструкция от вертикални трегери, която минава по цялата дължина на платформата? Те не само я укрепват, но и прекършват силата на връхлитащия вятър. Не, със Свода не може да се случи онова, което ви разказах.

Раменете на Лангтън увиснаха под бремето на смазващата умора. Беше повярвал, че е намерил отговора, но професорът сигурно беше прав. Дори доʞтор Стъклен не би могъл да предизвика вятър в тих ден като днешния, при това вятър, който да предизвика необходимата за разрушаването на Свода честота на трептение. Не, това бяха фантазии, достойни само за страниците на жълтите булевардни романчета на Робърт Луис Стивънсън, Уилки Колинс или Роуд Джеймс.

Такава фантазия бяха и дѐлваджиите. Но те съществуваха наистина.

— Трябва да има друг начин — продължи Лангтън и разтърка очи. — Помислете, професоре, как другояче може да бъде разрушен Сводът?

— Моля ви, Лангтън, успокойте се — професорът пристъпи крачка напред и се вгледа в инспектора като в свой пациент. — Очевидно сте изтощен от прекомерно количество работа, а това са идеалните условия човек да изгуби яснота на гледната точка и да си прави най-невероятни изводи. Умората изсмуква не само тялото, но засяга и правилната ни преценка.

— Но Сводът…

— Почивка, човече, от това имате нужда — професорът положи ръка на рамото на Лангтън и заговори с тон, какъвто, без съмнение, пазеше за болните в Лечебницата. — Сводът е в безопасност. Брунел са го конструирали така, че да издържа на земетресения, на всякакви природни катаклизми и на саботаж от човешка страна. Освен това наоколо има повече охрана и полицаи, отколкото гости. Повярвайте ми, Лангтън, днес няма да се случи нищо страшно.

Лангтън понечи да спори, но после осъзна здравия разум зад благите думи на професора. Умората унищожава логиката, а събитията от последната седмица бяха изцедили и последните сили на инспектора. Той отново вдигна очи към солидната грамада на Свода и вътре в себе си просто трябваше да се съгласи, че конструкцията му изглежда неуязвима. Вечна. Неразрушима.

— Може би сте прав — каза Лангтън. — Трябва ми почивка.

— Абсолютно. Няколко часа сън ще пооправят нещата. И изобщо не се тревожете за малкия, ъ-ъ… инцидент в дома ми.

— Благодаря ви, професоре — Лангтън стисна ръката на лекаря, той се обърна да си върви, но инспекторът го спря: — Ако видите пак сестра Райт, моля ви, не ѝ споменавайте, че сте ме срещали. Че изобщо съм бил тук днес.

Професорът сякаш се накани да попита защо, но после просто кимна.