Нищо за губене

Телефонът показваше, че няма покритие. Бяха по средата на нищото.

Шосето се стесни — от четири платна на две. Ричър продължи по него. На осем километра пред себе си виждаше червените стопове на друг автомобил. Малки светлини, разположени ниско и широко. Движеше се на север, малко по-бавно от събърбъна. Разликата в скоростите им беше около десет километра в час, така че му отне шейсет минути да го настигне.

Оказа се малък камион от онези, които човек взема под наем, за да се пренесе. Движеше се с малко под деветдесет километра в час. Когато Ричър го доближи, камионът ускори до деветдесет и пет. Ричър се опита да го изпревари, но събърбънът отказваше да ускори толкова. Максималната му скорост беше около сто километра в час, а по този начин Ричър щеше да остане в насрещното платно дълго, дълго време. Може би завинаги. Така че той отпусна газта, прибра се зад камиона и се опита да се примири с дразнещия факт, че ще трябва да кара малко по-бавно, отколкото му се искаше. Мобилният телефон продължаваше да показва, че няма покритие. Зад колата нямаше нищо за гледане. От двете й страни — също. Светът беше тъмен и пуст. На десет метра пред него беше задната броня на камиона, осветявана ярко от фаровете на събърбъна. Беше като подвижен рекламен билборд. Изобразяваше три камиона, паркирани успоредно един до друг, под ъгъл към камерата — малък, среден и голям. Всичките бяха боядисани във фирмените цветове на компанията за камиони под наем. Отпред беше написано името: „Юхол“. И трите камиона се рекламираха с автоматична трансмисия, меко возене, ниска каросерия, климатик и тапицирани седалки. С големи цифри беше изписана цената: деветнайсет долара и деветдесет и пет цента. Ричър внимателно се приближи до камиона, за да прочете и малките букви. Въпросната цена се отнасяше само за малкия камион, за един ден, в рамките на населено място. Допълнителните километри се плащаха допълнително, според условията на договора. Ричър отпусна газта и увеличи дистанцията.