Нищо за губене
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Нищо за губене». Краткое содержание книги:
— Може ли да използвам телефона? — попита Ричър.
Човекът му посочи телефона на бюрото.
— Действай.
Ричър набра 411 и попита за номера на Дейвид Робърт Вон, с адрес на улица „Пета“ в Хоуп, щата Колорадо. Повтори си го веднъж, за да го запомни, после го набра.
Никой не вдигна.
Ричър затвори и попита:
— Къде е столовата?
— Следвай миризмата — отвърна лекарят.
Оказа се добър съвет. Ричър се върна до основния комплекс и тръгна покрай него, докато не усети миризмата на пържено, която се носеше от една мощна вентилационна шахта. Шахтата влизаше през стената на една ниска пристройка до по-голяма квадратна едноетажна сграда. Кухнята на столовата и самата столова. Ричър влезе и няколко души го изгледаха въпросително, но никой не го попита нищо. Той се нареди на опашката и си взе чийзбургер с размерите на хандбална топка, пържени картофи, боб и чаша кафе. Занесе всичко на една маса и започна да се храни. Бургерът беше отличен, което беше стандарт за армията. Готвачите от армейските столови водеха яростна борба помежду си кой ще направи най-доброто кюфте. Кафето също беше отлично. Беше уникална смес, която се използваше в цялата американска армия и според Ричър беше най-доброто кафе на света. Пиеше такова, откакто се помни. Пържените картофи бяха добри, а бобът ставаше. Вероятно ядеше по-вкусна храна от рибата на скара, която сервираха на офицерите.
Ричър си взе още кафе, настани се на едно кресло и прочете военните вестници. Предполагаше, че двамата редници ще дойдат да го повикат, когато Търман реши да си тръгва. Щяха да откарат гостите до пистата, да отдадат чест и да приключат с малкото си представление точно навреме, малко след полунощ. После самолетът щеше да рулира, да излети, да набере височина и да лети около деветдесет минути. Така щяха да се върнат в Диспеър до два часа през нощта, което, изглежда, беше нормалното разписание на Търман. Безплатно гориво за три часа и безплатна вечеря. Не беше лоша сделка в замяна на полупразен буркан със сажди. Търман се беше описал като „прероден евангелист, американец и бизнесмен — в този ред“. Не беше ясно какъв точно християнин е, но със сигурност беше добър бизнесмен.
Кухнята на столовата затвори. Ричър прочете вестниците и задряма. Редниците така и не се появиха. Десет минути след полунощ Ричър се събуди и чу двигателя на малкия самолет някъде в далечината — и докато осъзнае какво чува, шумът на двигателя се усили. Докато изтича навън, малкият бял самолет вече беше излязъл на пистата. Ричър спря и го проследи с поглед, докато самолетът набра скорост, излетя и потъна в тъмното небе.
60
Хъмвито се върна от пистата, двамата редници слязоха от колата и кимнаха на Ричър, все едно нищо не беше станало.
— Аз трябваше да съм на този самолет — каза Ричър.
— Не, сър — отвърна шофьорът. — Мистър Търман ни каза, че тази вечер ще летите само в едната посока. Каза ни, че оттук продължавате на юг, по ваша работа. Каза ни, че в Колорадо сте приключили.
— Мамка му — каза Ричър.
Спомни си Търман пред хангара. По-дългата пауза в разговора. Все едно се опитваше да направи някакво по-дългосрочно пресмятане, все едно старецът играеше дълга партия и мислеше с осем хода напред.
„Ела с мен и ще разбереш.“
„Не мога да те поканя да вечеряш с мен.“
Ричър поклати глава. Намираше се на деветдесет минути полет от мястото, където трябваше да бъде в момента, посред нощ, по средата на нищото, без самолет.
Изигран от седемдесетгодишен проповедник.
Тъпо.
И неприятно.
„Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.“
Нямаше представа какво.
Нямаше идея кога.
Ричър провери картата в главата си. В тази част на щата Оклахома нямаше магистрали. Никакви. Само мрежа от тънки червени линии — щатски шосета с четири платна и провинциални пътища с две платна. Той хвърли поглед към редниците и попита:
— Искате ли да ме закарате до някой път?
— Кой път?
— Който и да е, стига по него да минават коли поне на всеки час.
— Може да пробвате с шосе 287. То отива на юг.
— Аз трябва да отида на север. Връщам се в Колорадо. Търман не е бил съвсем честен с вас.
— Шосе 287 отива и на север. Стига чак до междущатската магистрала 1–70.
— Колко далеч е това?
— Мисля, че е точно на триста и двайсет километра оттук, сър.
През десетте години, откакто Ричър беше напуснал армията, пътуването на стоп беше ставало все по-трудно. Шофьорите ставаха все по-малко добронамерени и се страхуваха все повече. В западната част на страната обикновено беше по-добре, отколкото в източната, което в този случай беше обнадеждаващо. През деня винаги беше по-лесно, отколкото през нощта, което в този случай не беше обнадеждаващо. Хъмвито от Форт Шоу го остави в дванайсет и четирийсет и пет, а стана един и четвърт през нощта, когато мина първата кола в северна посока — пикап, който дори не намали скоростта, когато мина покрай него. Просто профуча и продължи. Десет минути по-късно един стар шевролет блейзър повтори същото упражнение. Според Ричър филмите бяха виновни за всичко. Заради тях хората се страхуваха от непознати. От друга страна, в повечето филми непознатите страдаха от местните, а не обратното. Във филмите имаше странни семейства, в които се ширеше кръвосмешение и роднините ходеха на лов за непознати хора за забавление. Разбира се, Ричър знаеше, че най-вече той е виновен. Осъзнаваше, че не е особено привлекателен кандидат за автостоп. „Погледни се само. Какво виждаш?“ Мария от Сан Диего беше от хората, които лесно хващат автостоп. Сладка, дребна, безопасна, в нужда. Вон също щеше да се справи по-добре от него. Странните, високи близо два метра диви мъже представляваха по-рисковано предложение.