Нищо за губене
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Нищо за губене». Краткое содержание книги:
Гражданите на Диспеър не казваха нищо съществено. Представителите на агенциите не задаваха трудни въпроси. Повечето хора използваха думата „инцидент“. „Инцидент в комбината“. Идваше им отвътре, защото беше неизменна част от трудния живот, с който бяха свикнали. Преди също бе имало инциденти в мелницата или в мината. Нищо ново под слънцето. Дори представителите на агенциите да имаха някакви съмнения, засега не ги изказваха на глас. От Пентагона бяха започнали да укриват информация още преди да изстинат първите отломки от експлозията.
Пристигнаха представители на щатската администрация с планове за действие при бедствия и аварии. Трябваше да се докара храна и вода. Трябваше да се разпределят автобуси, с които жителите на Диспеър да си търсят работа в съседните градове. През първите шест месеца трябваше да се отпуснат специални социални помощи. Щяха да осигурят всякакво съдействие на жителите на Диспеър, за да си стъпят на краката. След това щяха да ги оставят да се оправят сами.
Цялата тази правителствена активност избута първо Ричър, а после и Вон на изток. В късния следобед вече седяха заедно в нейния пикап, паркиран пред магазина със стоки за дома, и нямаше какво повече да правят. Хвърлиха един последен поглед на запад, после потеглиха към Хоуп.
Отидоха в къщата на Вон, взеха си душ и отново се облякоха.
— Болницата на Дейвид ще остане без финансиране каза Вон.
— Някой ще се намеси, за да помогне — отвърна Ричър. — Някой по-добър.
— Няма да го изоставя.
— И аз смятам, че не бива.
— Въпреки че той няма да разбере.
— Той го е знаел отпреди. И то е било важно за него.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Знам как мислят войниците.
Ричър извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем, и го остави на леглото. Сложи до него и регистрацията от жабката на стария събърбън. Помоли Вон да ги пусне по пощата, без обратен адрес.
— Прозвуча като началото на реч за сбогом — отбеляза тя.
— Така е — отвърна Ричър. — Но е и средата, и краят на речта.
Двамата се прегърнаха, малко официално, като непознати, които имат много общи тайни. После Ричър си тръгна. Прекоси алеята пред къщата на Вон и продължи четири пресечки на север, до улица „Първа“. Много лесно хвана автостоп. На изток отиваха всякакви коли — социални работници, журналисти, мъже с костюми в цивилни автомобили, строителни предприемачи. Общото вълнение караше всички да се държат дружелюбно. Бяха като хора, които принадлежат на една общност. Ричър се качи в колата на един предприемач, който специализираше в пробиването на дупки за основа на пощенски стълбове. Беше от Канзас, но вече беше успял да сключи договор за изкопаването на известен брой от шестнайсетте хиляди дупки, които трябваше да се направят за новата ограда. Човекът беше в добро настроение. През следващите няколко месеца нямаше да има недостиг на работа.
Ричър слезе от колата му в Шарън Спрингс, където имаше постоянен трафик на юг. Беше пресметнал, че до Сан Диего му остават хиляда и шестстотин километра. Дори повече, ако се отклони някъде по пътя.