Нищо за губене

Хидравличните спирачки изсъскаха, окачването изквича и камионът спря — кабината беше на дванайсет метра западно от кръстовището, а задната броня на каросерията остана на метър от главното шосе в южна посока. Ричър се обърна, затича се на запад и се качи на стъпалото. Прозорецът се спусна и шофьорът го погледна от два метра по-нагоре. Беше нисък, жилав мъж, който изглеждаше не на място в огромната кабина.

— Ще вали — каза той.

— Това е най-малкият проблем — отвърна Ричър. — Колата ми се счупи.

— Първата ми спирка е Хоуп — каза шофьорът.

— Ти си човекът, който зарежда супермаркета — сети се Ричър. — От Топика.

— Оттам тръгнах в четири часа тази сутрин. Да те закарам ли?

— Точно в Хоуп отивам — отвърна Ричър.

— Ами качвай се тогава, какво чакаш?

Зората гонеше камиона по целия път на запад и го настигна след трийсет минути. Светът грейна в облачно и златисто и човекът от супермаркета изгаси фаровете, облегна се на седалката и се отпусна. Караше по същия начин, по който Търман управляваше самолета си — с малки, ефективни движения и спокойни ръце. Ричър го попита дали често кара стопаджии и шофьорът му отвърна, че се случва горе-долу веднъж на всеки пет дни. Ричър му каза, че познава някои от жените, които са се возили с него.

— Туристи — каза шофьорът.

— Не само — отвърна Ричър.

— Мислиш ли?

— Не мисля. Знам.

— Какво знаеш?

— Всичко.

— Как така?

— Сетих се — отвърна Ричър.

Шофьорът кимна, без да откъсва очи от пътя.

— Съпруги и приятелки — каза той. — Искат да бъдат наблизо, докато мъжете и приятелите им минават през щата.

— Разбирам ги — отвърна Ричър. — Това е труден момент за тях.

— Значи знаеш какви са техните съпрузи и приятели?

— Да, знам — отвърна Ричър.

— И какво?

— И нищо. Не е моя работа.

— Няма да кажеш на никого?

— Има една полицайка, казва се Вон — отвърна Ричър. На нея ще трябва да кажа. Тя има право да знае. Замесена е по два отделни начина.

— Познавам я. Няма да се зарадва много.

— Може и да се зарадва, а може би не — каза Ричър.

— Аз не съм замесен — каза шофьорът. — Аз само минавам оттук.

— Замесен си — каза Ричър. — Всички сме замесени.

После отново погледна дисплея на мобилния телефон, който беше взел назаем. Все още нямаше сигнал.

По радиостанцията също нямаше нищо. Шофьорът натисна един бутон, с който се сканираше целият спектър на късите вълни, но не намери нищо. Само шум от статично електричество. Намираха се по средата на един гигантски континент, който в по-голямата си част беше празен. Камионът продължаваше по неравното шосе.

— Откъде пристига храната за Диспеър? — попита Ричър.

— Не знам — отвърна шофьорът. — И не ми пука.

— Ходил ли си там?

— Само веднъж. Колкото да разгледам. Беше предостатъчно.