Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Лейтенант Съмър — каза той, — много ми е приятно да се запозная с вас.
Не го бях забелязал да поглежда към табелката с името на куртката й, където пишеше: Съмър, Армия на САЩ. Сигурно я беше запомнил по име и чин от предишните ни разговори.
— Добре ли си? — запитах го аз.
— Уморен съм — отвърна той.
— Искаш ли да закусим?
— Хайде първо да стигнем до града.
Опашката за таксита беше километрична и едва се влачеше. Тръгнахме право към спирката на автобусите. Изпуснахме един и се оказахме първи на опашката за следващия. Той дойде след десетина минути. Докато чакахме, Джо разпита Съмър за първата й визита в Париж. Тя му разправи всичко с най-големи подробности, като премълча само събитията от последната нощ. Стоях на бордюра с гръб към уличното движение, загледан в небето на изток. Зазоряваше се бързо. Скоро щеше да настъпи още един слънчев ден. Беше десети януари, първият по-топъл и приятен ден от новото десетилетие.
Качихме се на автобуса и седнахме един до друг на тройната седалка срещу мястото за багаж. Съмър в средата, Джо от дясната й страна, аз от лявата. Седалките бяха тесни и неудобни. От пластмаса. Без достатъчно място за краката. Коленете на Джо бяха вдигнати едва ли не до ушите му, главата му се люлееше в такт с поклащането на автобуса. Изглеждаше пребледнял. Помислих си, че не беше много редно от моя страна да го кача на автобус след нощен полет през Атлантика, и чак ми стана съвестно. Но, от друга страна, и аз бях висок колкото него. Имах същите проблеми с теснотията. При това не можеше да се каже, че съм спал много повече от него. На всичко отгоре бях останал без пари. Пък и си казах, че за човек като Джо би било по-приятно да се тъпче в автобуса, отколкото да стърчи цял час на опашка за такси.
Той сякаш се поободри, след като пресякохме Периферик и навлязохме в градоустройственото великолепие на Осман5. Слънцето вече се издигаше доста над хоризонта и градът беше окъпан в мека светлина с цвят на злато и мед. Кафенетата бяха отворени и пълни с хора, тълпи минувачи крачеха по тротоарите с отмерена стъпка, понесли сандвичи и сутрешните вестници. Работната седмица в Парияс е ограничена със закон на 35 часа, така че разглезените парижани са свикнали да прекарват останалите 133 в приятно безделие. Само като ги гледах, и си почивах.
Слязохме на познатото ни вече място на Плас дьо л’Опера. Поехме на юг по същия път, по който бяхме вървели само преди седмица. Пресякохме реката по Пон дьо ла Конкорд, завихме на запад към Ке д’Орсе, после на юг по Авеню Рап. Стигнахме чак до Рю дьо л’Юниверсите, откъдето се виждаше Айфеловата кула, и там Съмър се спря.
— Ще отида да разгледам кулата — каза тя. — А вие, момчета, вървете при майка си.
Джо ме погледна. Знае ли? — питаха очите му. Кимнах. Знае.
— Благодаря ви лейтенант — рече той. — Ще минем да я навестим. Ако има сили, може да дойдете с нас да обядваме навън.
— Обадете ми се в хотела — каза тя.
— Ще успееш ли да го намериш? — попитах аз.
Тя се обърна и посочи с пръст.
— По авенюто, после по моста, нагоре по хълма и вляво. Почти по права линия.
Усмихнах се. Съмър имаше добро чувство за ориентация. Джо ни изгледа озадачен. Той я бе видял накъде сочи и знаеше какво се намира там.
— „Джордж V“? — запита той.
— Защо не? — отвърнах аз.
— С грошовете на армията?
— Може и така да се каже.
— Изумително!
Съмър се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и се здрависа с Джо. Останахме на място, огрени от бледото зимно слънце, и я изпратихме с поглед, докато крачеше към основите на кулата сред рехавата върволица от подранили туристи. Отдалеч се виждаха амбулантните търговци на сувенири, които подреждаха сергиите си. Постепенно дребната фигура на Съмър се смали съвсем.
— Много е симпатична — каза Джо. — Откъде я намери?
— Беше във Форт Бърд — отвърнах аз.
— Разбра ли какво става там?
— Успях да стигна донякъде.
— Надявам се. Вече близо две седмици, откакто те преместиха.
— Спомняш ли си оня тип, за когото те питах? Оня Уилард? Той е служил в бронетанковите, нали така?
Джо кимна.
— Сигурен съм, че е бил на тяхно пряко подчинение. Подавал е данните от изчисленията си направо на разузнаването.
— А спомняш ли си някакви имена?
— В бронетанковите войски ли? Не. Не му обръщах много внимание. Това, с което се занимаваше Уилард, ми се струваше доста шантаво и не ме засягаше особено.
— Чувал ли си за един тип на име Маршъл?
— Не си спомням — отвърна Джо.
Замълчах. Джо се обърна и погледна назад по булеварда. Загърна се с палтото си и вдигна лице към зимното слънце.
5
Жорж Йожен Осман (1809–1891) — френски градостроител, автор на модерния градоустройствен план на Париж. — Б.пр.