Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Пий си виното — казах аз. — Забавлявай се.
Ръката ми лежеше неподвижно върху масата. Съмър се пресегна и леко я стисна, после вдигна чашата си.
— Северна Каролина няма да ни избяга — каза тя.
И двамата си поръчахме по три ястия от менюто. После в продължение на три часа ядохме, без да бързаме. Гледахме да не говорим за работа. Насочвахме разговора към лични теми. Аз й разправих за Джо, после съвсем бегло и за майка ми. Тя пък ми разказа за семейството си — за многото си братя и сестри, за безбройните си братовчеди, така че бързо забравих кой кой е. През цялото време гледах лицето й на светлината на свещта. Цветът на кожата й беше забъркан от медно червеникаво и абаносово черно. Очите й бяха като въглени. Челюстта й беше деликатна, като от фин порцелан. Изглеждаше абсурдно дребничка и крехка за военнослужещ. Но после се сетих за значките й на стрелец. Бяха повече от моите.
— Ще ме запознаеш ли с майка си? — попита тя.
— Стига да искаш — отвърнах. — Но е много болна.
— Не беше ли само със счупен крак?
Поклатих глава.
— Има рак.
— Много ли е сериозно?
— По-сериозно не би могло да бъде.
Съмър кимна.
— Така и предположих. Изглеждаш разстроен още откакто се върна предишния път.
— Така ли?
— Няма как да не ти се отрази.
Кимнах отново.
— Повече, отколкото бях предполагал.
— Защо, не се ли разбирахте?
— Разбирахме се много добре. Но човек рано или късно умира. По принцип тези неща не бива да ни изненадват.
— Може би не бива да идвам. Няма да е удобно. Вървете само двамата с Джо.
— Тя обича да се среща с нови хора.
— Може да не се чувства добре.
— Ще видим. Сигурно ще поиска да я заведем на обяд.
— А как изглежда?
— Ужасно — казах аз.
— Тогава едва ли ще иска да се среща с нови хора.
Известно време седяхме мълчаливо. Келнерът ни донесе сметката. Двамата си преброихме парите, платихме наполовина и оставихме приличен бакшиш. На връщане към хотела вървяхме, хванати за ръце. Този път вече ни изглеждаше съвсем нормално. Бяхме сами, двамата, сред едно море от неприятности — някои общи, други лични. Човекът с цилиндъра ни отвори вратата и ни пожела „Bonne nuite“. Качихме се с асансьора, един до друг, без да се докосваме. Когато стигнахме на етажа, Съмър трябваше да тръгне наляво, аз надясно. Беше неловко. И двамата мълчахме. Виждах, че на нея й се иска да дойде с мен, а пък на мен страшно ми се искаше да тръгна с нея. Представих си стаята й — жълтите стени, аромата на парфюм. Леглото. Представих си как сваля пуловера си през глава. Как разкопчава ципа на новата си пола и я оставя да се свлече на пода. Сигурно беше с копринена подплата. Представих си дори лекото прошумоляване.
Знаех, че не е редно. Но вече и без това се бяхме самоотлъчили. Бяхме се накиснали здравата. Така че това щеше да ни донесе утеха и радост.
— И така, утре в колко часа? — запита тя.
— За мен по-рано — отвърнах аз. — Трябва да бъда на летището в шест.
— Ще дойде с теб. Да ти правя компания.
— Благодаря.
— Няма защо.
Стояхме и се гледахме.
— Ще трябва да станем около четири — каза тя.
— Там някъде — казах аз. — Около четири.
Стояхме и се гледахме.
— Е, тогава лека нощ — каза тя.
— Приятни сънища — отвърнах аз.
Обърнах се и закрачих надясно по коридора, без да поглеждам назад. Чух как вратата й се отвори и затвори секунда след моята.
Беше единайсет, когато си легнах, но не ми се спеше. Около час лежах и гледах в тавана. През прозореца влизаше светлината на града — студена, жълтеникава и призрачна. Виждаха се и отблясъци от празничната украса на Айфеловата кула, които примигваха в златисто. Нито бавно, нито бързо — просто ритмично и неумолимо. Всяка секунда шарките на гипсовия таван се променяха. Някъде на съседна улица се чу скърцане на спирачки, после по-наблизо лай на куче, после самотни стъпки по тротоара под прозорците, далечен автомобилен клаксон. Постепенно градът утихна и тишината ме притисна отвсякъде. Тишината виеше в ушите ми като полицейска сирена. Вдигнах ръка и в тъмното погледнах часовника си. Беше полунощ. Свалих ръката си върху завивката и изведнъж ме обзе такава самота, че останах без дъх.
Светнах лампата и се претърколих по леглото до телефона. На малка табелка над бутоните за набиране бяха написани указания. За да изберете друга хотелска стая, натиснете три плюс номера на стаята. Натиснах три и набрах съответния номер. Тя отговори на първото позвъняване.