Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Какво е това? — запита Съмър.
— Прилича ми на гарота — отвърнах аз.
— Книгата е на френски — каза тя. — Не разбирам какво пише.
Подаде ми я. Беше с тънка хартиена обложка. Не роман. По-скоро нещо като мемоари. Ъглите на страниците бяха оръфани от четене, хартията беше пожълтяла и миришеше на мухъл. Заглавието беше нещо за железници. След титулната страница беше отпечатана карта на френската железопътна мрежа от 30-те години. В първа глава се описваше как всички главни линии от Северна Франция се събирали в Париж и оттам отново се разклонявали в различни посоки южно от града. За да се стигне от която и да било точка на север до която и да било точка на юг, трябвало да се мине през столицата. В това имаше логика. Франция е сравнително малка държава с един огромен град по средата. Много други страни са постъпвали по същия начин. Столицата винаги е била в центъра на мрежата.
Прелистих книгата до края. На задната прегъвка на обложката имаше снимка на автора. От снимката ме гледаше един подмладен с четирийсет години мосю Ламоние. Едва го познах. Отдолу пишеше, че е изгубил и двата си крака в битките през май 1940-а. Спомних си как седеше сковано на канапето на майка ми. Спомних си и двете му патерици. Сигурно беше с протези. Това, което бях взел за костеливи колене, най-вероятно са били сложни механични стави. В текста под снимката се казваше, че е построил Le Chemin de Fer Humain — Човешката железница. За това бил награден с Медала на Съпротивата от президента Шарл дьо Гол, с Кръста на крал Джордж от англичаните и с Орден за доблестна служба от американците.
— Какво има? — попита Съмър.
— Нашият нов познат май ще се окаже герой от Съпротивата — казах аз.
— И какво общо има това с майка ти?
— Изглежда, с Ламоние навремето са били влюбени един в друг.
— И сега той иска двамата с Джо да разберете това? Какъв велик човек е бил? Не ти ли се струва малко егоистично тъкмо в този момент?
Прочетох още малко. Като повечето книги на френски, и тази беше написана в минало историческо време — странна граматическа конструкция, използвана само в писмената реч и доста трудна за разбиране от чужденците. Пък и самата история не беше особено интригуваща, поне в началото. В нея с досадни подробности се описваше как влаковете, пристигащи от север, стоварвали пътниците си на Гар дю Нор и ако те искали да продължат на юг, трябвало да прекосят цял Париж пеша, с автобус, метро или такси до друга крайна гара, Гар д’Остерлиц или Гар дю Лион, за да хванат влака в съответната посока.
— В книгата се разправя за нещо, наречено човешки влак — казах аз. — Само дето засега става дума главно за влакове, а не за човеци.
Подадох книгата на Съмър и тя я разлисти.
— Надписана е — каза тя и ми показа първата страница. На нея имаше избледнял надпис със синьо мастило, с дребен, равен почерк: A Beatrice de Pierre. — Майка ти Беатрис ли се казваше? — запита тя.
— Не — отвърнах аз. — Казваше се Жозефин. Първо Жозефин Мутие, по-късно Жозефин Ричър.
Съмър ми подаде обратно книгата.
— Мисля, че съм чувала за човешката железница — каза тя. — Беше нещо, свързано с Втората световна война. Как били спасявани екипажите на бомбардировачи, свалени над Холандия и Белгия. Местни бойци от Съпротивата ги вземали под своя закрила и ги превеждали на юг до испанската граница. Оттам можели да се върнат в родината си и отново да се включат във войната. Това било важно, понеже имало недостиг на обучени летци и екипажи. А и спасявало свалените от години в лагери за военнопленници.
— Ето защо са медалите на Ламоние — казах аз. — По един от всяка съюзническа държава.
Оставих книгата на леглото и се замислих как да си опаковам багажа. Реших да изхвърля джинсите, черното яке и суичъра. Не ми трябваха. Не ги исках. После погледнах отново книгата и чак тогава забелязах, че ръбовете на някои страници са различни от останалите. Отворих я. Вътре имаше няколко гланцови листа с черно-бели снимки. Повечето бяха портретни фотографии, отпечатани по шест на страница. Останалите изобразяваха моменти от съпротивителното движение. На някои се виждаха съюзнически пилоти, скрити в осветени със свещи мазета; групички плахо оглеждащи се мъже с взети назаем селски дрехи, пристъпващи един по един по горски пътеки; планински водачи сред заснежените склонове на Пиренеите. На една от снимките имаше двама мъже, а между тях — младо момиче, почти дете. Момичето държеше двамата мъже за ръцете и усмихнато ги водеше по някаква градска улица. Градът почти сигурно беше Париж. Надписът под снимката гласеше: Beatrice de service a ses travaux. Беатрис изпълнява своя дълг. Въпросната Беатрис едва ли имаше тринайсет години.