Пейзажите на времето

Той излезе от таксито на улицата, където се изправи, премигвайки на силната слънчева светлина. Същите препълнени кофи за смет излъчваха своята миризма, същите решетки, същата бакалия „Грундвайс“ на ъгъла. Тъмнооки млади домакини, които мъкнеха пазарски торби и подбираха бъбрещите си деца. Жените бяха консервативно облечени и единственият намек за онова, което се криеше под повърхността, бяха широките им, начервени, чувствени устни. Наоколо бързаха мъже в сиви делови костюми, с късо подстригани черни коси.

Майка му беше на площадката и широко разпери ръце, когато Гордън приближи. Той я целуна като добър син. Когато влезе в старата дневна с нейните странни, близки миризми — „Те са в мебелите, във вещите, те са с нас завинаги“, — тя го обгърна. Той реши просто да остави всичко както си е. Нека майка му разкаже месеците на грижливо съхранявани клюки, да му покаже снимките от годежа на далечни роднини, да му приготви „по изключение, хубава домашна храна“ — кълцан черен дроб, кнедли и ребърца. Слушаха ритмите на калипсо от старата кафява „Моторола“ в ъгъла. По-късно слязоха да видят семейство Грундвайс — „Той три пъти ми казва, доведи долу това момче. Ще му дам ябълка като едно време“ — й обиколиха блока, като поздравяваха приятели, сериозно обсъждаха статистиката за земетресенията, подхвърлиха футболната топка под отслабващата лятна светлина на тайфа хлапета, които играеха на площадката. На следващия ден само от това едно-единствено хвърляне — „Можеш ли да повярваш?“ — го боляха ръцете.

Остана два дни. Намина сестра му, енергична, оживена и странно спокойна. Тъмните й вежди се вдигаха на всяко изречение, при всяко помръдване на лицето й и образуваха танцуващи скоби. Идваха приятели. Гордън извървя цялата 70-та улица, за да намери калифорнийско вино за тези случаи, но той беше единственият, който изпи повече от една чаша. И все пак, те разговаряха и се шегуваха толкова оживено, колкото и всяка компания в Ла Хола, без да смятат алкохола за задължителен.

Освен майка му. Достатъчно скоро тя изчерпа новините за съседите и разчиташе на приятелите или сестра му да поддържат разговора. Останала сама с него, почти не говореше. Гордън откри, че бавно потъва в този вакуум. Когато бе дете, апартаментът постоянно бръмчеше, освен в последните мигове на баща му и сега тишината го притесняваше. Той разказа на майка си за битката около работата му. За Сол Шрифър. (Не, тя не била гледала новините по телевизията, но чула за това. Нали му писала, не си ли спомнял?) За спонтанния резонанс. За предупреждението на Тюлар. И накрая за Пени. Майка му не можеше, нямаше, не би могла да повярва, че някое момиче ще отхвърли мъж като нейния син. За какво се мислела, че да стори това? Гордън намери тази реакция за неочаквано приятна — бе забравил способността на майките да подхранват егото на синовете си. Той й призна, че някак си е свикнал да мисли, че те с Пени ще се установят в нещо по-обикновено („по-прилично“, поправи го майка му). Изненадал се, като разбрал, че Пени не е на неговото мнение. Тогава с него станало нещо. Опита се да го обясни на майка си. Тя издаваше познатите, окуражителни звуци.