Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Хм.
— Не забравяй — твърдо заговори тя, — че не съм твоя собственост, Гордън. Та ние дори не сме женени, за Бога.
— Това ли те безпокои?
— Мен ли да безпокои? Господи, ти си този, който…
— … започна пръв, може би трябва да поговорим за това и да видим дали…
— Гордън, почакай. Когато започвахме, когато се пренесохме да живеем заедно, ние се разбрахме просто да опитаме, това е всичко.
— Естествено. Естествено — енергично закима той, забравил за храната в чинията си. — Но аз съм готов, ако това те кара да играеш игрички като тогава с Клиф — наистина беше детинско, Пени, да си уреждаш онази среща, съвсем детинско, — аз съм готов да поговорим за това, нали знаеш, хм, да се…
Пени вдигна ръка с длан към него.
— Не. Почакай. Две неща, Гордън. — Тя започна да ги изброява на пръстите си. — Първо, не съм си уреждала каквато и да е среща. Може Клиф да ни е търсил, но аз не знам нищо за това. По дяволите, дори не знаех, че е тук. Второ — Гордън, мислиш ли, че ако се оженим, нещо ще се промени?
— Ами, струва ми се, че…
— Защото аз не искам, Гордън. Изобщо не искам да се женя.
Той излезе от горещата влага на късното лято в метрото и се появи на съвсем малко по-прохладната 116-та улица. Този вход беше сравнително нов. Смътно си спомняше стария чугунен павилион, който до началото на 50-те години бе въвеждал студентите в тътнещите дълбини. Беше разположен между двете скоростни платна на пътя и гарантираше отличен Дарвинов подбор срещу прекалена мисловна съсредоточеност. Тук студентите, чиито умове бяха натъпкани догоре с Айнщайн, Мендел и Хоторн, често рязко променяха траекториите си, за да избягнат сблъсък с хъдсъни, десотоси и фордове.
Гордън вървеше по 116-та улица и погледна часовника си. Беше отказал да изнесе семинар при това първо посещение в своята Алма Матер, откакто защити доктората си; и все пак, не искаше да закъснява за срещата с Клаудия Цинс. Тя бе мила жена, която едва беше избягала от Варшава при влизането на нацистите в града, но той си спомняше, че Цинс не обичаше студентите да закъсняват. Гордън бързо мина покрай „Саут Фийлд“. От дясната му страна по тясното стълбище на библиотеката „Лоу“ се тълпяха студенти. Гордън се насочи към сградата на физическия факултет, изпотен от тежестта на големия си кафяв куфар. Стори му се, че сред тълпата студенти вижда познато лице.
— Дейвид! Хей, Дейвид! — извика той. Но мъжът бързо се извърна и се отдалечи в противоположната посока. Гордън сви рамене. Може би Селиг не искаше да се среща със стари колеги — той винаги бе бил странна птица.
Като се замислеше сега, всичко тук му се струваше малко странно, като леко ретуширана снимка на приятел. На жълтата лятна светлина сградите изглеждаха малко по-мръсни, хората — уморени и бледи, канавките — по-пълни с боклук. Малко по-нататък върху едно стълбище се излежаваше пияница и отпиваше от нещо, скрито в кафява хартиена торба. Гордън ускори крачка и влезе вътре. Може би беше прекарал прекалено много време в Калифорния — всичко, което не бе ново и свежо, му се струваше захабено.
Клаудия Цинс не се беше променила. В топлите й очи проблясваше разсеяна и весела интелигентност. Гордън прекара следобеда с нея. Описа й експериментите си, сравни апаратурата и методите с нейната лаборатория. Тя знаеше за спонтанния резонанс, за Сол Шрифър и всичко останало. Намирала го за „интересно“, каза Цинс, стандартната, с нищо неангажираща дума. Когато Гордън я помоли да се опита да повтори експеримента с Купър, тя отначало отхвърли идеята. Била заета, имала много студенти, времето за работа с големите магнити за ядрен резонанс било вече разпределено, нямало пари. Гордън подчерта колко сходно било едно от сегашните й устройства с неговото — с някои елементарни изменения, щяло да стане абсолютно същото. Тя се аргументира с факта, че не разполагала с достатъчно подходяща индиевоантимонидна проба. Той извади пет добри проби, малки сиви плочки: ето, използвайте която от тях искате. Тя вдигна вежди. Гордън откри, че е навлякъл старата си ученическа индивидуалност, която беше забравил — упорито малко чифутче, обработващо учителя да му пише по-висока оценка. Клаудия Цинс знаеше тези трикове, те бяха известни на всички, но постепенно настояванията му събудиха интереса й. Може би в ефекта на спонтанен резонанс в края на краищата имаше нещо. Кой би могъл да каже, след като водата покрай него бе толкова размътена? Тя го погледна с топлите си кафяви очи и каза: „Не е заради това, че искаш да проверя нещата. Не за да оправя този миш-маш“, и той кимна, да, надявал се, че тя ще открие нещо друго. Но — предупредително вдигнат показалец — нека кривите говорят сами за себе си. Гордън се усмихваше, пускаше шеги и се чувстваше малко тайнствено, отново да живее в ученическата си личност, но всичко отиваше на мястото си и сработваше. Клаудия Цинс премина от „може би“ и „ако“ на „кога“ и „тогава“, очевидно без да забелязва прехода, а после насрочи работата с апаратурата за ядрен магнитен резонанс за септември и октомври. Тя го разпита за някои от състудентите му, къде са, какво работят. Изведнъж Гордън разбра, че жената искрено обича младите хора, минали през ръцете й и излезли на белия свят. Когато си тръгваше, Цинс го потупа по ръката и изтръска някаква прашинка от лятното му яке.