Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Наблюдавах я и си мислех, че откакто я познавах, се бяхме разделяли стотици пъти, тъй че нямаше какво толкова да й кажа. Вече не помнех колко пъти бе заплашвала да ме изхвърли, в резултат на което накрая бях капитулирал. Сега осъзнавах колко ме е мамила, какъв глупак се бях оказал. Виждах как всичко се руши, как постепенно се разпада. Виждах и че е абсолютно безсилна да направи каквото и да било. И колкото повече го усукваше — сега твърдеше, че трябва да поговорим, — толкова повече пареше земята под краката ми.
Бях прекалено възбуден, за да разговарям, прекалено обсебен от новата си съпротивителна сила и от желанието да я използвам. Повратът бе тъй внезапен и неочакван, че неволно се намръщих, усещайки въздействието на някакво фантастично ускорение. И тя реши, че се огъвам. Подаде ми ръка и предложи да отидем на леглото, за да сложим ред в мислите си. Тръгнах към изхода.
— Ако излезеш от тази врата… — задави се тя.
Отворих вратата. Никога не бях изпитвал такава нужда да се махна отнякъде.
— По дяволите! Омитай се тогава, копеле нещастно! — изрева тя зад гърба ми.
Бях на седмото небе. Тя счупи нещо в главата ми, парчета от бог знае какво се разлетяха около мен, но не усетих нищо и дори не се обърнах. Вдигнах куфара си с победоносна десница. Няколко предмета, от които повечето книги, полетяха надолу и си казах, че ще ги прибера, когато сляза.
Преди да седна на пианото, шефът ме замъкна в тоалетната и ми помогна да почистя раната. За окото ми направи нов компрес с арника и го залепи на кръст с лейкопласт.
— Ти си добро момче, Анри-Джон — каза. — Но бих искал това да не се повтаря повече. Прави лошо впечатление на клиентите, питат се къде си се подредил така…
На излизане от Ана реших да цапна една-две чашки за самочувствие, но не ме пуснаха в нито един бар, видът ми ги плашеше. Наложи се да се задоволя с първата попаднала ми пейка на площад Сен Мишел и с малко шишенце уиски, което изпих, докато се опитвах да си направя някаква равносметка. За нищо на света нямаше да се върна назад, но бях наясно, че моят подвиг ми коства много. С настъпването на нощта ме обзе леко безпокойство. Хванах се, че си припомням приятните моменти, прекарани с Ана, и ми беше адски трудно да ги прогоня от съзнанието си, макар че това далеч не бе най-добрият лек за унинието, чиито първи признаци бяха вече налице, и за онази бездушна празнота, която идва след победата.
Когато седнах пред клавишите, беше вече късно, залата бе посиняла от цигарен дим и пианото ми се мержелееше в него като каменен олтар насред потънала в мъгла шотландска равнина. Бях тъжен и радостен, ранен, сам и леко къркан. Свирих им блусове.
На следващия ден Жорж дойде да ме прибере от болницата, където се бях озовал с алкохолно отравяне след опита ми да отпразнувам премеждията си. Бях останал там цял ден под тъй нареченото наблюдение, включващо досадното присъствие на една медицинска сестра, която ми отпускаше аспирин колкото за бог да прости и непрекъснато повтаряше, че съм си получил заслуженото, че Господ ме е наказал и че Той щял да отърве града от всички хулигани, които мислели само за бой и за пиене.
Чувствах се страшно отпаднал. Дори не успях да разкажа на Жорж какво ми се е случило, тъй като самият аз не бях много наясно. Спомнях си само един много приятен момент, когато клиентите свиреха и пееха заедно с мен, когато аплодираха изпълненията ми, белязани до последната нота от още пресните ми шибани преживелици. Последваха нови и нови чаши. След затварянето на бара тръгнах нанякъде с някакви хора… Така де, откъде да знам какво точно се беше случило?
Жорж ми предложи да отидем да подишаме малко чист въздух в близката градинка. Слънчевата светлина ме накара да се разтреперя като вампир и направо не чувствах краката си. Седнахме на една пейка.
— Хубаво момиче — отбеляза той, след като го уведомих, че съм скъсал с нея. — Е, беше малко рязка по телефона.
— Да не ти се е обаждала? — настръхнах аз.
— О, нямаше да казва кой знае какво. Но не разбрах защо се нахвърли върху Едит.
Ококорих очи в опит да се престоря на изненадан, но кожата на лицето ми се беше втвърдила като картон.
— Едит?… Откъде накъде?
— Хм… Може би това е първото нещо, което й е дошло на ум. Май намекна, че ти и Едит…
— И таз добра! Знай, че това й е фикс-идея. Изобщо не се учудвам, че ти е наговорила такива глупости, тя е полуоткачена, уверявам те, и е способна да измисли какво ли не. Слушай, можеш да бъдеш напълно спокоен, кълна ти се, че…