Навън към себе си

Изтегнал се е в краката ми, напряко на леглото. По някое време опирам колене в брадичката. Нямам представа какво точно вижда, но това би трябвало да му даде някаква представа ако не за друго, то поне за бедрата ми. И изведнъж става задушно, а може би само на мен ми е задушно или пък се дължи на още мократа ми коса. Челото и дланите ми се изпотяват. Мисля, че говори за някаква стара история, просто не знам какво го прихваща — нещо, което би трябвало да започва с „Помниш ли как веднъж…“ и така нататък. Разнежил се е и това е всичко, което ме интересува. Избягвам да го поглеждам, за да не го притесня, притварям очи, сякаш се потапям в спомените за нашите приключения, но не е само това — гласът му ми действа почти приспиващо.

Жадна съм, но не смея да го помоля за вода. Имам чувството, че е достатъчен един жест или някакъв шум, за да прати всичко по дяволите. Преди да дойда леко се напарфюмирах. На излизане от банята се спрях пред огледалото и през ум ми мина, че гърдите ми несъмнено биха му харесали, но това не ме обезсърчи и до тръгването продължих да се усмихвам. Отстъпих банята на Карен, която от часове чукаше на вратата, и й теглих една майна. Подредих малко хола, без никой да ме моли за това. Помогнах на татко да преведе едно писмо до Кънингам по повод на Antic Meet и на някакви машинарии, намиращи се при Джон Кейдж45, които ужасно притесняваха Рамона.

Попитах го защо ме гледа така и той отвърна, че нямало нищо, че съм била като лятно слънце и си помислих, че главата ми никога не би могла да роди подобна щуротия. Друг път щях само да вдигна очи към небето, но сега се поколебах и малко остана да му се хвърля на врата. Нямам особено желание да разбера какви, зловещи асоциации е предизвикал у него видът ми в този момент. Всъщност дори стаята ми изглеждаше зловеща.

През последните дни се държах като безметежен дебил. Не можех да се реша. Задавах си ужасно много въпроси, това ми се струваше толкова невероятно, толкова откачено и невъобразимо, че нито веднъж не се попитах какво ме чака от другата страна. Или по-скоро ми се струваше от ясно по-ясно… От само себе си се разбираше, че ако го направех, всичко щеше да си дойде на мястото. През цялото време се убеждавах, че няма друг начин, че не може повече да се чака, подигравах се със себе си и със скрупулите си. Та нали вчера със собствената си ръка написах — цитирам: „Престани да правиш от тази история такъв цирк. Не бъди глупава. Откажи се, щом искаш, но ми спести превземките си, ако обичаш. И ако поне наполовина си такава, за каквато се смяташ, ще направиш това, което трябва, без да го превръщаш в сантиментален роман.“ Но беше много по-лесно да се каже. Добре де, и сега какво?… Сега, когато извърших невероятния си подвиг, къде е наградата ми, къде са ръцете, които трябваше да ми ръкопляскат, къде е усмивката ми сред целия този лиричен бълвоч?