Навън към себе си

Докато го слушах, измислих начин и крадешком развързах възела на хавлиената кърпа, с която се бях загърнала. Не защото се опасявах, че това би го затруднило (мисълта, че трябва да развърже някакъв възел, го кара презрително да се усмихва), но времето си минаваше, а той се задоволяваше само уж неволно да докосва пръстите на краката ми, сякаш бяхме насред полето и си играеше със стръкче трева. Ако я карахме така и сто години нямаше да ни стигнат. Въпреки това му намирах извинения, признавах, че винаги го бях спирала в поривите му и се съгласявах, че на негово място първо хубавичко щях да си помисля. Горкичкият, явно чакаше някакъв знак от мен.

И го получи. Не разбрах дали се беше излегнал прекалено близо до ръба на леглото или що, но факт е, че падна на пода. Жаба-кекерица тъкмо разтвори бедра и поотметна кърпата, и той с глухо тупване изчезна.

Надигам се на лакът. Леко е пребледнял. Питам го дали е добре. Добре е. И отново се качва на леглото.

Когато си тръгнах оттам, бях побесняла от яд и все още съм бясна, гневът ме обзема на пристъпи и се налага да спра да пиша, ако искам изобщо да разкажа нещо за него, трябва да изчакам да се успокоя. Сега ми е трудно да изразя щастието, с което ме дари, просто гърлото ми се свива, но ще се опитам да го сторя, ще се опитам да бъда честна. Да бъда честна означава преди всичко да призная, че наистина ми се искаше и че не е изключено да разкрасявам нещата, но от друга страна нима можеш да разкрасиш нещо с думи, нещо такова, имам предвид?

Беше нежен и мил. Именно аз се развихрих в един момент, именно аз се загърчих като пощуряла и се увих около него като змия. Не исках да си играем на приказки от хиляда и една нощ и да се правим на прекрасния принц и Снежанка, не исках да се разнежваме прекалено много и да изпадаме в инфантилизъм, да се държим за ръка, да въздишаме и да се гледаме с бялото на очите. Бях се заклела никога да не стигам дотам. Исках да бъде силно и мълчаливо, нищо повече. Мислех, че бихме могли да си поговорим друг път, ако имахме какво да си кажем. Но не и сега! Преди още да почукам на вратата, знаех много добре докъде ще стигна и докъде няма да позволя да ме тласнат. Има една тема, която лично аз избягвам да засягам, защото ме плаши, защото ме дразни и ми усложнява живота. Затова се страхувах като дявол от тамян и от най-незначителната пауза и му пречех например да ме погали по бузата — хващах ръката му и я слагах другаде. И май наистина се отървах на косъм. Приятно ми е да мисля, че е така, успокоява ме това, че не му дадох нищо повече от чисто сексуално изживяване, тъй като в противен случай сега щях да се чувствам много зле.