Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Тоя генерал — старомоден донжуан и помешчик от средна ръка — беше един от най-наперените членове на нашия клуб, но възгледите му бяха просто безподобни; между другото, извънредно много обичаше при подобни случаи да повдига на висок глас и с генералски апломб именно такива въпроси, по които все още се говореше със заобикалки и шепнешком. Това му бе, тъй да се каже, номерът в нашето губернско общество. При това, като говореше, той по един особен начин разтягаше думите и сладко примляскваше, вероятно възприел тоя навик от пътуващите в странство руснаци или от ония богати руски помешчици, които бяха най-много пострадали от селската реформа. Веднъж Степан Трофимович дори отбеляза, че колкото по-осиромашал е помешчикът, толкова по-сладко примлясква и разтяга думите. Впрочем самият той примляскваше и разтягаше думите, но не го забелязваше у себе си.
Генералът взе думата като човек компетентен. Освен че се падаха някакви далечни роднини с Артемий Павлович — макар да бяха скарани и дори се съдеха, — навремето самият той бе имал два дуела и за единия дори го бяха разжалвали и пратили да служи в Кавказ като редник. Всъщност някой случайно беше споменал за Варвара Петровна, която отново почнала да излиза „след заболяването“ — говореха впрочем не толкова за нея, колкото за превъзходно подбраната пепелява четворка на каретата й — от собствената им, Ставрогинска конеферма. И най-внезапно генералът заяви, че днеска срещнал „младия Ставрогин“ на кон… Всички тутакси се умълчаха. Генералът попримляска с устни, повъртя в ръце златната си табакера с височайше посвещение и пак тъй внезапно провъзгласи:
— Съжалявам, че преди няколко години ме е нямало тук… тоест бях в Карлсбад… Хм! Този младеж, за когото тогава се носеха най-различни слухове, много ме заинтересува. Хм! Какво вярно има в това, че бил побъркан? Някой ми го бе казал тогава. А сега изведнъж чувам, че някакъв студент го оскърбил в присъствието на братовчедка му и той се наврял под масата; вчера пък научавам от Степан Висоцки, че Ставрогин се дуелирал с този… Гаганов. И единствено с галантната цел да подложи челото си на един побеснял човек; само и само да го оставели на мира. Хм! Това ми напомня нравите на гвардията от двайсетте години. Къде ходи, появява ли се у някого?
Генералът замълча и сякаш зачака някой да му отговори. Пътят на всеобщото нетърпение беше отприщен.
— Много просто! — повиши внезапно глас Юлия Михайловна, ядосана, че всички, сякаш по команда, бяха обърнали погледи към нея. — Възможно ли е да се удивяваме, че Ставрогин се дуелира с Гаганов и същевременно не отвръща на студента? Нима може да викне на дуел бившия си крепостен!
Бележити думи! Проста и ясна мисъл, която обаче никому не беше идвала наум досега. Думи с огромни последствия. Всичко скандално и клюкарско, всичко дребнаво и анекдотично изведнъж мина на заден план; всичко придобиваше друг смисъл. Появяваше се едно ново лице, по отношение на което всички бяха сгрешили, лице с почти идеално строги разбирания. Един студент, сиреч човек образован, му нанася смъртна обида, но той презира обидата, защото изхожда от негов бивш крепостен селянин. Вдига се шум, почват клюки; лекомисленото общество гледа с презрение на човека, преглътнал плесницата, но той презира мнението на обществото, което не е дорасло до истинските разбирания, а междувременно си позволява да разсъждава за тях.
— А ние с вас, Иван Александрович, седим и си разсъждаваме за истинските разбирания — провъзгласява един клубен мъдрец, обзет от благородния порив на самобичуването.
— Да-а, Пьотър Михайлович, да-а — с умиление потвърждава другият. — После върви, че говори против младежта.
— Не е до младежта, Иван Александрович — тутакси се включва трети, — тук въпросът не е до младежта; това е звезда, а не просто един от младите; тъй трябва да се разбират нещата.
— А ние тъкмо от това се нуждаем; хора ни липсват на нас!