Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Честна дума, ни най-малко не съм искал да ви оскърбявам — нетърпеливо каза Николай Всеволодович, — стрелях нагоре, защото не желая повече никого да убивам, независимо дали сте вие, или някой друг, което впрочем не е ваша работа. Аз наистина не се смятам за засегнат и съжалявам, че това ви сърди. Но няма да позволя никому да се меси в това, което е мое право.
— Щом толкова се бои от кръв, попитайте го защо ме извика на дуел? — крещеше Гаганов, обръщайки се все към Маврикий Николаевич.
— Как да не ви извика? — намеси се Кирилов. — Вие нищо не щяхте да чуете, как да се отърве от вас?
— Ще кажа само едно — обади се Маврикий Николаевич, който с усилие и мъка обмисляше положението, — ако противникът предварително заявява, че ще стреля нагоре, дуелът действително не може да продължи… по причини деликатни и… ясни…
— Аз ни най-малко не съм заявявал, че всеки път ще стрелям нагоре! — викна Ставрогин, губейки окончателно търпение. — Откъде знаете какво мисля и как ще стрелям сега… аз с нищо не преча на дуела.
— Щом е тъй, срещата може да продължи — обърна се Маврикий Николаевич към Гаганов.
— Господа, заемете местата си! — изкомандва Кирилов.
Пак се срещнаха, Гаганов пак не улучи и Ставрогин отново стреля във въздуха. За тия негови изстрели можеше и да се спори: ако да не беше си признал умисъла, Николай Всеволодович би могъл направо да твърди, че стреля, както се следва. Той насочваше пистолета не право в небето или в някое дърво, а все пак уж като към противника, макар и да вземаше около метър над шапката му. Втория път куршумът му мина дори още по-ниско, още по-правдоподобно; но вече никой не можеше да разубеди Гаганов.
— Пак! — скръцна той със зъби. — Все едно! Аз съм предизвиканият и ще си използвам правото. Искам да стрелям трети път… На всяка цена.
— Имате пълното право — отсече Кирилов. Маврикий Николаевич не каза нищо. Раздалечиха ги за трети път, изкомандваха; този път Гаганов дойде до самата черта и от дванайсет крачки взе да се прицелва. Ръцете му твърде много трепереха за един добър изстрел. Ставрогин стоеше с насочен надолу пистолет и неподвижно чакаше изстрела му.
— Твърде дълго, твърде дълго целене! — възбудено викна Кирилов. — Стреляйте! Стре-ляй-те! — раздаде се изстрел и този път бялата пухкава шапка отхвръкна от главата на Николай Всеволодович. Изстрелът беше доста точен, шапката бе пробита много ниско; един пръст по-долу и всичко щеше да е свършено. Кирилов вдигна и подаде шапката на Николай Всеволодович.
— Стреляйте, не задържайте противника! — викна с необикновено вълнение Маврикий Николаевич, виждайки, че Ставрогин, сякаш забравил за дуела, разглежда с Кирилов шапката. Ставрогин трепна, погледна Гаганов, обърна се и вече без каквато и да било деликатност, гръмна встрани, към дърветата189. Дуелът свърши. Гаганов стоеше като премазан. Маврикий Николаевич отиде при него и взе да му говори нещо, но онзи като да не го чуваше. Тръгвайки си, Кирилов сне шапка и кимна на Маврикий Николаевич; но Ставрогин забрави предишната си учтивост; след като стреля в дърветата, той дори не се обърна назад, пъхна пистолета си в ръцете на Кирилов и бързо тръгна към конете. Мълчеше, лицето му имаше злобен израз. Мълчеше и Кирилов. Възседнаха конете и препуснаха галоп.
III
— Какво сте се умълчали? — нетърпеливо подвикна той на Кирилов, когато наближиха къщата.
— Какво искате от мене? — отвърна оня и насмалко не се изтърси от коня, който се бе изправил на задните си крака.
Ставрогин се сдържа.
— Не исках да обидя онзи… глупак, а пак го обидих — каза той тихо.
— Да, пак го обидихте — отсече Кирилов, — и при това той не е глупак.
— Аз обаче направих всичко, което можах.
— Не.
— Какво трябваше да направя?
— Да не го викате на дуел.
— Още един шамар да понеса?
— Да, да понесете и шамара.
— Започвам нищо да не разбирам! — злобно каза Ставрогин. — Защо всички очакват от мен нещо, което не очакват от другите? Защо трябва да понасям това, което никой не понася, и да се нагърбвам с едно бреме, което никой не може да носи?
— Мислех, че нарочно търсите това бреме.
— Аз да търся бремето?
— Да.
— Вие… го виждате?
— Да.
— Толкова ли си личи?
— Да.
Помълчаха около минута. Ставрогин изглеждаше много угрижен, беше почти потресен.
— Не стрелях, защото не исках да убивам, и нищо повече, уверявам ви — каза той бързо и разтревожено, сякаш се оправдаваше.
— Не трябваше да го обиждате.
— А какво трябваше да направя?
— Трябваше да го убиете.
— Съжалявате, че не го убих?
189
Гаганов веднага вдигна пистолета и на петата или шестата крачка стреля <…> гръмна встрани, към дърветата. — В сцената на дуела между Ставрогин и Гаганов почти изцяло се възпроизвежда описаният от съвременници дуел между декабриста М. С. Лунин и граф А. Ф. Орлов.