Пророчеството Венеция

Томазо не може да отмести очи от Танина. Вижда само лека прилика между себе си и нея. Може би в очите. Може би и двамата имат очите на майка си.

Гатусо го шляпва по главата.

– Хайде, разкажи на сестра си какво е станало с теб.

– Майка ми... – започва Томазо, като присвива мъчително очи, – нашата майка, ме е оставила в манастира „Сан Джорджо“. Оставила е също плочката, която ти видя, и писмо.

Думите пресядат на гърлото му. При мисълта за посланието на майка им очите му се изпълват със сълзи. Тя го умоляваше да не търси сестра си, а той не изпълни молбата ѝ. Гатусо пак го удря по главата и изръмжава:

– Продължавай!

– В писмото казваше, че имам сестра – по-голяма от мен, – на която също е оставила плочка. – Томазо навежда засрамено глава. – Молеше ме да не се опитвам да я намеря, защото плочките не трябва да се събират никога.

Танина го поглежда уплашено. Тревогата ѝ развеселява Гатусо.

– Горкото дете – засмива се той. – Ти така и не си видяла своята плочка и писмото от майка си. Аз обаче ги видях. Преди двайсет години една монахиня дойде и ми продаде среброто. Каква юда. Разказа, че един ден при нея дошла маскирана куртизанка и ѝ оставила плочката, заедно с малко дете и известна сума пари. – Навежда се и нежно докосва бузата ѝ. – Това дете беше ти, моя малка гълъбице. За съжаление, майка ти е потърсила помощ от неподходяща божия служителка. Монахинята, на която те е дала, също беше бременна и виждаше в продажбата на сребърната плочка възможност да започне нов живот. – Отдалечава се от Танина и със задоволство съобщава развръзката. – Очакванията ѝ бяха напълно оправдани. Аз ѝ платих богато – много богато. Освен това се съгласих да взема детето. Но защо – о, защо ми беше да те вземам?

Поглежда към Лидия, която се включва:

– Защото, хитра лисицо, си прочел писмото – махва към приятелката си Лидия. – И си знаел, че майката е оставила друго бебе, с другата плочка. Осъзнал си, че е неизбежно неизвестният брат да потърси неизвестната си сестра. – Лидия поглежда Томазо. – Краткият ни разговор, докато бяхме вкъщи, ми достави такова удоволствие. Колко мило беше да ми се довериш!

Младият монах изпитва непознат пристъп на гняв. Как можа да се хване на лъжите на Лидия, че щяла да изпрати слугите си да претърсят женските манастири за сестра му.

Гатусо изръкоплясква:

– Bravissimo! – Отново се обръща към Томазо. – И така, всички се събрахме. Отне ни малко повече време, отколкото очаквах. Но все пак ето ни тук. Ще се изненадаш колко много манастири има в тази част на света и колко е трудно да накараш монасите да говорят. – Засмива се. – Разбира се, при тези обети за мълчание не може да се очаква, че ще са много приказливи! Но няма значение – всички се събрахме и трите плочки отново са у нас. – Приближава се до монаха и се навежда, тъй че погледите им да се срещнат. – Да, братко, казах трите. Защото освен тази, която взех от сестра ти, и тази, която откраднах от манастира ти, моят род съхранява третата от векове.