Мъртвият ирландец

Тя усети как се изчервява.

— Виж какъв ден! Божията слава струи от небето и озарява всички нас!

— Прекрасни думи — рече тя и изпита желание и тя да може да наниже такава цветиста фраза като неговата и то без никакво усилие, но знаеше, че подобно нещо не е по силите й.

— Денят е повече от хубав — каза той. — Тук чезна от потиснатост, като не се възползвам от тези скъпоценни дни с чудесно слънце, а Талмуд твърди, че човек трябва да бъде призован да отговаря за всяко позволено удоволствие в живота, на което е пропуснал да се наслади. Дали и мен няма да ме призоват да отговарям за това?

А отецът беше толкова предпазлив! Никога няма да го призоват за каквото и да било. Тя му се усмихна.

— Не, отче, няма такава опасност.

— Тогава какво ще кажеш за един пикник на двама ни, за да отпразнуваме този ден? Свършила си достатъчно неща за стаята на госта. Сигурен съм, че той ще бъде много доволен.

Роуз се опита да възрази, но той отхвърли възраженията й.

— Скъпа Роуз, този човек е прекарал три години в колиба без под в Западна Бразилия. Мисля, че стаята ни за гости ще му се стори като палат.

— Ами обяда на отците? — попита тя, макар че перспективата да отиде на пикник беше за нея райско блаженство.

Отецът извъртя очи, както правеше понякога, но любезността не му позволи да й се присмее.

— Ще напишем бележка — каза той. — Те ще се справят и сами, не се съмнявам.

И сандвичите бяха веднага приготвени от Роуз — мортадела и швейцарско сирене с люти чушлета, които отецът обичаше. Всичко това върху половинки пресни хлебчета, замесени с мая. Тя направи два за него и един за себе си, макар че не очакваше да изяде цял сандвич. Взе и няколко стръка копър и постави всичко в една голяма чанта с цип, прибави там малко саламура и остатъка от картофената салата, който беше в хладилника. Ще купят и студена бира за отеца там край Парка, като тръгнат на път. Кавано бе решил да потеглят в тази посока, ще се повозят и на лодка в езерото Стоу. А Роуз ще купи безалкохолна напитка за себе си.

Видя от прозореца на кухнята, че отецът идва откъм гаража, как прекосява там далеч асфалта в задния край на големия паркинг. Крачеше тежко, сякаш носеше на плещите си всички грижи на света. В известен смисъл, реши тя, той наистина ги носи. Пикникът ще му се отрази добре, ще го откъсне от мислите за семейство Кокран и от тъгите му през последните няколко седмици.

А тя ще се отърси от своята изостаналост. Ще дразни отеца по пътя и ще го кара да се смее, а той има нужда от това сега — от малка доза безгрижие, от две-три бири, от слънчев ден.

Върна се да вземе кошницата.

— Е, тръгваме ли вече?

Господи, той я беше доближил толкова безшумно! Това я сепна.

— Извинявай, Роуз. Изплаших ли те?

Тя беше станала много нервна и плашлива, превръщаше се в истинска старица. Е, поне днес няма да бъде такава — няма да бъде честно към отеца, така стои въпросът.