Вещицата [bg]

Хелен продължаваше да мете стъклата. През годините се бе научила, че най-добре е да си мълчи.

— Бях долу на площада и чух — каза той. — Бил е един от бежанците в онзи център. Не е кой знае каква изненада.

Хелен спря да мете, а раменете й като че се свиха. Скоро обаче отново се захвана за работа.

— Сигурни ли са? — попита тя и изсипа стъклата в празна кутия от мляко, която остави внимателно в кошчето.

— Не знам подробности — отвърна той. — Чух само, че са заловили някакъв мъж. Шведските полицаи може и да не са най-ефективните в света, но не арестуват хора, без да имат основания.

— Разбирам — каза Хелен и избърса кухненския плот с парцал, който после старателно изстиска и простря на крана на чешмата.

След това се обърна към Джеймс и каза:

— Значи, най-накрая се приключи.

— Да, това е краят. Доста време мина. Ще се погрижа за теб. Винаги съм го правил.

— Знам — каза Хелен и сведе поглед. — Благодаря, Джеймс.

Събуди го шумът от разбитата врата. Секунда по-късно нахлуха в спалнята, хванаха го за ръцете и го повлякоха след себе си. Първоначалният инстинкт на Карим беше да се съпротивлява, но се отказа, когато чу писъците на децата. Те не биваше да гледат как някой пребива баща им. Това бе сполетяло мнозина други и той знаеше, че няма смисъл да се бори.

През последвалите денонощия трябваше да лежи на студен и влажен под в стая без прозорци, без да знае дали навън е ден, или нощ. В ушите му звучеше плачът на децата.

Засипваха го с удари и с въпроси, отново и отново. Знаеха, че е попаднал на документи, в които пише кои хора в Дамаск работят срещу режима, и сега искаха да се сдобият с тази информация. В началото той не се съгласи. Каза, че като журналист не може да бъде принуден да издаде източниците си. Но след несекващите мъчения Карим в крайна сметка им даде каквото искаха. Имена и адреси. Когато успееше да заспи, краткотрайно и неспокойно, сънуваше хората, които бе издал. Привиждаше му се как нахлуват в домовете им, докато децата пищят, а половинките им плачат.