![Перфектно отмъщение [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/8/perfektno-otmshchenie-bg-download.jpg)
Перфектно отмъщение [bg]
- Автор: Грин Тим
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 954-530-107-4
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Перфектно отмъщение [bg]». Краткое содержание книги:
С „Перфектно отмъщение“ Тим Грийн създава дързък модерен „ъпгрейд“ на класическата история за граф Монте Кристо и надниква в дълбоките мотиви, които движат всеки от нас. В темпо, което опасно покачва пулс, с внезапни обрати и неотслабващо напрежение, всепомитащата ярост на главния герой тласка действието към апотеозен финал. Това е перфектният трилър! Ню Йорк Таймс Бук Ривю
Изправям се и се опитвам да не поглеждам към нея, но не мога.
— Съжалявам — казвам шепнешком.
Когато излизам на тротоара, Бърт се появява от мрака. Бръкнал е дълбоко в джобовете на коженото си яке.
— Какво правиш? — питам.
Той свива рамене и отвръща:
— А ти?
— Предстои ми пътуване. Дълго при това.
— Имаш ли нужда от мен?
— Можеш да ме откараш до летището.
Качваме се в колата. Запалвам двигатели и му казвам:
— Знаеш ли, можеш да правиш каквото си искаш.
— Аха — казва Бърт и кима. — Двайсет милиона долара са бая пари. Не знам дори дали ти благодарих. Мога да изкупя обратно част от тази земя.
Усмихвам му се и му подавам юмрука си с вдигнат палец. Бързо го събарям и продължаваме играта, а аз шофирам с една ръка — чак докато стигаме до най-добрия резултат от двайсет игри. Спираме на пистата, изгасвам двигателя, седим мълчаливи и го слушаме как продължава тихо да ръмжи.
Един голям Боинг-727 се носи към края на пистата и светлините му проблясват в мрака. Застива за миг, след това двигателите му изревават, преминават във вой и самолетът хуква по пистата. Чуваме думкането на гумите му, докато се засилва и как изведнъж този шум престава, след като те се откъсват от земята. В един миг самолетът е сякаш увиснал във въздуха и аз затаявам дъх. Но след това вдига нос и се извисява с рев.
— Още не го разбирам това — казва Бърт.
Появява се наземният техник в сив комбинезон, почуква на прозорчето и пита дали да вика пилотите. Казвам му да го направи и той влиза в хангара.
— Е — пита Бърт, — аз идвам ли?
— Не — отвръщам, — това ще трябва да го свърша сам.
Пилотите излизат от хангара, поглеждат към нас и сетне се качват в самолета.
— Ще ти липсвам — казва Бърт.
— Знам.
— Ама ти ще ми се обаждаш, нали? — пита. — Ако ти се наложи да убиваш някого или да съсипваш нещо?
Разсмивам се, а Бърт се усмихва. Излизам от колата, а той я заобикаля, за да ме изпрати.
— Какво би казала баба ти? — питам.
— Баба ми би сторила ей това — казва, пристъпва към мен, обгръща ме с лапите си, повдига ме от земята и ми изкарва въздуха, преди да ме пусне обратно. — А след това би казала: „Лети с орлите, приятелю, и бъди нащрек“.
Удрям го по рамото, стисвам яко устни и отварям широко очи, за да не се разплача.
Събуждам се, сядам в леглото и поглеждам през прозореца. Слънцето пробива през зелените планини и Средиземно море блести като цветно стъкло. В Неапол на пистата чака кола с шофьор. Той ме откарва на юг покрай брега на Амалфи — криволичещ път, който се вие и ту се скрива, ту излиза от тунелите и тича по ръба на стръмни скали.
Колата минава през Позитано, чиито къщи и магазини са колоритни като цветна палитра. На една миля извън града, на самия остър завой минаваме през железни порти и поемаме по настланата с тухли алея към хотел „Сан Пиетро“. Слизам с асансьор през скалата. Излизам в усойна пещера, която изведнъж се изпълва с дъха на солен въздух, охладен от морето. Пред мен е тънкото резенче на плажа. Мидени черупки. Камъчета. Студен черен пясък.
Изкачвам няколко каменни стъпала и излизам на широка тераса, чийто ръб се спуска на три метра от прибоя. Бетонът е излят направо върху скалите. Шезлонги с дебели матраци са обърнати към морето на север. Единственото, което се вижда, е тилът на жена и една дълга, бронзова ръка, която оставя чаша с лимонов сок с лед върху малка коктейлна масичка. Излизам на слънце, преминавам покрай столовете и се озовавам на открито място. Двама мъже от бара изведнъж се озовават до мен.
Единият ме докосва по ръкава. На английски със силен акцент ми казва:
— Съжалявам. Не можете да отидете там. Частна територия.
— Аз я познавам — отвръщам и отблъсквам ръката му.
— Съжалявам, господине — повтаря той. — Никой не може да я безпокои.
— Откога е така? — питам. — Откога не иска да говори с никого?
Мъжът се намръщва, но все пак ми отговаря:
— Три седмици. Може би четири. Моля.
— Не — отвръщам и тръгвам към нея, като отблъсвам двамината. — Тя ще иска да ме види.
— Господине — повишава тон той.
Продължавам по пътя си. Хелена се е излегнала в бял бански от две части. Трябва да е затворила очи зад тъмните стъкла на очилата, защото не се изправя, когато закривам светлината й.
— Моля ви, вървете си — казва тя. — Нищо лично, но ако дам един автограф, ще ме преследват цял ден.
— Ами ако не ви моля за автограф? — питам и тялото й потръпва и се стяга.
Сваля слънчевите си очила и примигва към мен.