Лейди Полунощ [bg]

Тай излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си. Изражението му беше предпазливо.

- За скункса ли става въпрос? Защото Ливи го пусна навън.

Джулиън поклати глава.

- Не, не става въпрос за скункса.

Тай вдигна глава. Открай време имаше деликатни черти, по-елфически от тези на Хелън и Марк. Баща им казваше, че Тай сякаш бе дошъл от някое от отдавнашните поколения на рода Блекторн, и той действително приличаше на някои от семейните портрети в трапезарията, която рядко използваха - стройни викторианци в ушити по мярка дрехи, с порцеланови лица и къдрави черни коси.

- За какво тогава?

Джулиън се поколеба. Цялата къща беше притихнала, от другата страна на вратата все още чуваше приглушените звуци на компютъра.

Беше възнамерявал да помоли Тай да проучи отровата, с която бе прострелян. Ала това би означавало да каже: Аз умирах, би трябвало да съм мъртъв. Думите не идваха. Те бяха като язовирна стена, зад която се тълпяха толкова много други думи: Не съм сигурен за нищо. Ненавиждам аз да съм отговорен за всичко. Ненавиждам да вземам решения. Боя се, че един ден вие всички ще ме намразите. Боя се да не те изгубя. Боя се да не изгубя Марк. Боя се да не изгубя Ема. Искам някой друг да се нагърби. Не съм толкова силен, колкото си мислите. Нещата, които искам, са погрешни и не би трябвало да ги искам.

Знаеше, че не би могъл да изрече нищо от това. Фасадата, която показваше на децата, трябваше да бъде съвършена: една пукнатина в него за тях би била равносилна на пукнатина в света.

- Знаеш, че те обичам - каза вместо това и Тай го погледна сепнато, срещайки очите му за частица от секундата. През годините Джулиън бе разбрал защо Тай не обичаше да поглежда право в очите на другите. Твърде много движения, цветове, изражения, като да погледнеш в надут докрай телевизор. Можеше да го направи, знаеше, че то е нещо, което хората харесват и което е важно за тях, но не разбираше какво толкова намират в него.

Сега обаче се опитваше да открие върху лицето на брат си обяснение за странната му нерешителност.

- Да, знам го - отвърна той най-сетне.

По лицето на Джулиън пробяга бегла усмивка. Именно това искаш да чуеш от децата си, нали? Че знаят, че са обичани. Спомни си как веднъж, когато беше на тринайсет години, се бе препънал, докато носеше Тави по стълбите. Беше паднал, извивайки тялото си така, че да се приземи по гръб и глава, без да го е грижа, че ще се нарани, стига само Тави да е добре. Здравата си беше ударил главата, но мигновено се беше надигнал, а в главата му отекваше само една мисъл: Тави, бебето ми, добре ли е?