Ничия земя [bg]

Джерико позвъни някъде и двайсет минути по-късно Роджърс, който продължаваше да изпитва агонизираща болка, бе отведен в друго помещение. Там го поставиха да легне в нещо като тунел и прегледаха тялото му на скенер.

Джерико наблюдаваше екрана, който показваше състоянието на вътрешните му органи.

— Колко силна болка изпитваш, Пол? Моля те, бъди прецизен. И каква е честотата на пристъпите?

— Майната ти! — изкрещя той.

— Губим ценно време. Нямам представа кога ще настъпи следващата криза.

Роджърс не отговори. Ядосаната Джерико насочи вниманието си към екрана.

— Това е удивително — отбеляза тя. — Вече виждам какво можем да подобрим. — И започна да си води записки на един таблет. — Ще извадя старите изследвания от архива и ще ги сравня със сегашните. Това ще ми позволи да анализирам задълбочено промяната. Болят ли те ставите? Използвахме композитни материали, преди останалите да оценят предимствата им. Поздрави са от стоманата и по-гъвкави от пластмасата. Скенерът обаче показва нарушения в костната структура. А най-интересните данни постъпват от мозъчния имплант…

— Млъкни! — изкрещя Роджърс.

Тя продължи, сякаш не го бе чула.

— Знаеш ли, че мозъкът ти е оплел мрежа от неврони около импланта? И дори е пробил корпуса му? — Джерико помълча и добави развълнувано: — Мозъкът ти е проникнал вътре в импланта. Сигурно това е източникът на…

— Млъкни!

Тя замълча, но устните й продължиха да се движат. Очевидно си говореше сама. Очите й блестяха от вълнение, породено от онова, което виждаше, а Роджърс се гърчеше в агония.

Когато болката започна да утихва, той се извърна и я видя вглъбена в екрана. Копнееше да сложи край на тази лудост. Първо на нея. А после и на себе си.

— Това не беше Балард — каза той.

Думите му привлякоха вниманието й и тя се обърна към него.

— Значи ти си го изхвърлил през прозореца?

— Не мисля, че и другият е истинският Балард. Къде е той?

— Не се притеснявай, Пол. Всичко ще приключи съвсем скоро.

— Много неща ще приключат съвсем скоро.

Включително животът ти.

— Ей сега се връщам — каза Джерико. — Трябва да проверя някои неща.

Тя излезе от стаята и остави Роджърс легнал, с поглед, вперен в тавана. Той се опита да помръдне ръцете и краката си, но не успя.

По дяволите!

Времето му изтичаше. Възможностите му също.

Когато вратата се отвори отново, дори не си направи труда да погледне към нея.

— Пол?

Сега вече се обърна. На прага стоеше Сюзан Дейвис, която пристъпи към него и го погледна.

— Съжалявам — каза тя. — Не мога да направя нищо, за да ти помогна.

Той сви рамене.

— Тя ли те е осиновила?