Убийствени сънища [bg]

— Софи.

Тя вдигна поглед и видя МакДъф и Кемпбъл да стоят над нея.

— Прекалено много се забавихте. — Ръцете й се сключиха здраво около Ройд. — Той можеше да умре.

— Десет минути. — МакДъф коленичи до нея. — Дойдохме толкова бързо, колкото можахме. Как е той?

— В шок. Изгуби много кръв. — Тя поклати глава. — Не знам какво друго. Направих всичко, което можах. Трябва да го закараме в болница.

Тя внимателно отдръпна ръцете си от тялото на Ройд и седна. Господи, не искаше да го изгуби! И затова не искаше да го пусне. Имаше абсолютно неподкрепеното от разума чувство, че докато го държи, той няма да си отиде от нея.

— В безсъзнание е, откакто ви се обадих.

— Аз веднага се обадих за хеликоптер. Скоро ще са тук. — Той каза на Кемпбъл: — Отиди да го чакаш. Казах им да се приземят до къщата.

— Добре.

Кемпбъл се обърна и затича по кея. МакДъф се обърна към Софи:

— Ти добре ли си? Това по теб неговата кръв ли е?

— Да. — Тя тъпо погледна изцапаната си с кръв блуза. — Аз не съм ранена. Той отнесе куршума, предназначен за мен.

— Санборн?

— Мъртъв е. Ройд го застреля. Не знам къде е. Беше в лодката с двамата си бодигардове. — Гласът й трепереше и тя се опита да говори по-спокойно. — Трябва да го намерите. Дискът с формулите на РЕМ-4 е в него. Аз трябва да ги имам. Те винаги ще бъдат заплаха…

— Ще го намерим. — Той я стисна леко за рамото. — Всичко ще бъде наред, Софи.

Тя затвори очи. Това бяха празни думи, докато Ройд лежеше и се бореше за живота си. Не, двамата щяха да се борят. Нямаше да му позволи да умре. Той трябваше да живее, иначе тя не знаеше дали би оцеляла.

Господи, каква егоистка можеше да бъде! Ройд заслужаваше да живее дълго и щастливо, независимо от нея. Изречението се въртеше отново и отново в главата й, тя беше неспособна да мисли за каквото и да било друго. Ройд трябваше да живее! Трябваше да живее!

— Софи — каза МакДъф тихо, — мисля, че чувам хеликоптера.

Тя отвори очи. Също го чуваше. Обзе я надежда. Прегърна здраво Ройд.

— Тогава, да го измъкнем оттук.