Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Седях си на един камък и похапвах. Огънят хвърляше ярки отблясъци. Срещу мен пилотът съсредоточено се справяше с поредната птичка. Посегнах да си взема още една.
Тряс!
Бластерният изстрел мина точно където допреди миг бе наведената ми глава!
Ударната вълна помете огъня. Повярвайте ми, изпълзях настрана като подгонено насекомо!
Пилотът чу накъде поех и ме последва. Прехвърлих се през скалите на ръба. Той се блъсна в мен и едва не литнахме заедно надолу към шумящата на три хиляди фута под нас река.
Приклекнах на пътечката сред камънаците. Нямах намерение да надничам над скалите. Поне не веднага.
— Бях прав — каза пилотът. — Някой ни е преследвал!
— Качи се и погледни какво става.
Той запълзя. Събори камъче, което повлече малка лавина. Звукът ни издаде.
Широка дъга срина горната част на скалите над нас. Шумът беше страшен! Който и да стреляше по нас, използваше ветрилна пушка. Електрическите й разряди се пръскат в сектор от четиридесет градуса. Това не беше ловно оръжие! Не ни беше подгонил някой от пазачите на имението. С такива гадости си служеха военните. О, господи, кой ни гонеше по петите? Армията ли?
— Сигурно са ни сбъркали с някого — предположи пилотът и преди да го спра, закрещя: — Ей! Това сме ние!
Още един удар! Този път направо пръсна половината от прикриващата ни каменна стена. Нажежени до червено парчетии се стовариха върху нас.
Но нашият враг, който и да беше той, допусна грешка. Той или те ми позволиха да се огледам наоколо на светлината от изстрела. Клечахме на пътечката. На десетина фута наляво открих пещера. А на три хиляди фута долу беше реката, невидима в непрогледната нощ.
— Бандити са — каза пилотът.
Вярно е, че в тези планини често се случват нападения. Но не беше вярно, че моят пилот е научил хитрините на занаята при контрабандистите.
Тряс!
Стреляха, ориентирайки се по гласа му!
Но аз умея да се оправям и в най-опасните положения. Прошепнах му:
— Владееш ли затихващия писък?
— Не.
— Нищо, само повтаряй каквото правя аз. Щом писна, ще се хвърля към онази пещера, после ти пищиш и идваш след мен. Ясно ли ти е?
— Ама не знам как да викам! — прошепна той. Идиотът му с идиот! Толкова просто е обяснено във всички наръчници.
Креснах:
— Махайте се!
Тряс!
Нададох затихващия писък. Когато го правите както трябва, звучи сякаш затихва в далечината. Онези горе щяха да помислят, че са ме улучили и падам в пропастта.
Диво се метнах към пещерата.
А пилотът, пришпорен от неволята и може би изпаднал в истерия, повтори моя вик, надминавайки себе си. Малко оплеска работата, защото си удари коляното в пода на пещерата и изпсува.
Свивахме се вътре. След няколко минути петно светлина зашари по пътечката. Завряхме се още по-навътре.
Светлината угасна. Последваха още два по-слаби изстрела и пукот на пламъци.
Най-после в далечината двигателите на нечия машина заработиха с вой и изръмжаха при излитането. Звукът се заблъска из планинските склонове и постепенно затихна.
Смелостта ми се възвърна. Пратих пилота да огледа навън.
— О, богове! — изрева той.
Понеже стоеше на открито, без никой да го застреля, аз също се показах от пещерата.
— Закъсахме го в тия планини! — проплака той.
Аерокарът гореше.
— Добре — казах.
— Но нали не можем да излезем от планините! Нали и в проходите няма да ни стигне въздухът!
Изведнъж си спомних, че и моят пилот имаше някакво име. Никога не бях го използвал. Сега му беше времето.
— Слушай, Ске, не си ли мечтал за спокойствие сред гори и поточета? За живот сред природата? Без никакви грижи?
Това явно не му харесваше. Започна да псува бясно, втурна се към аерокара и се опита да угаси пламъците с пясък. Не си направих труда да му помогна, защото веднага забелязах, че гори двигателят. Нападателят умело беше отправил първия изстрел в кондензатора, а втория в отсека на генератора и токовия трансформатор. Този двигател никога вече нямаше да проработи.
Тананиках си щастливо. Намерих иглената си пушка в треволяка. Открих и ловната си чанта. Измъкнах леко препечените кексчета и малко кипналата искряща вода изпод седалката на пилота. И както се занимавах с това, внезапно погледът ми попадна на отворения капак на сандъка за инструменти. Беше празен.
Седнах и се разсмях. Давех се от смях. За пръв път от толкова време ме обзе неудържимо веселие. Пилотът, който гасеше последните искри, ме погледна уплашено. Е, може пък да съм бил в лека истерия.
— Какво смешно има? — намусено попита той.
— Парите! Няма ги! — И пак се запревивах. — Тръгнали са след нас, за да ни ограбят. Кацнали са надалеч и са се промъквали тихо и предпазливо. Мислят си, че са ни убили. И…