Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
И за ужас на моя пилот, вместо да се върнем в Правителствения град, аз му заповядах да лети по рядко използвания маршрут към планините Блайк. Благодарение на Хелър имахме храна за много дни. Носех си иглената пушка и ловната чанта. Но все си повтарях, че само изпълнявам служебния си дълг. И така, летяхме неспирно.
Нито следа от разбит космически кораб. Размишлявах логически какво се бе случило. Щом екипажът е бил докаран в Спитеос с две денонощия закъснение, значи всъщност търсехме следи от също толкова дълго пътуване с пясъчен камион. Дори те не могат да се движат навсякъде из Голямата пустиня. Ако не са минали по прекия път между Правителствения град и „Лагер Твърдост“, значи са пътували по забравения маршрут, който ги е забавил точно тези четиридесет и осем часа. Най-проста логика. В случай че не успеех и там да открия следи, оставаше последната възможност — продали са патрулния кораб на контрабандисти и са пристигнали в „Лагер Твърдост“ с аерокар. Тогава само боговете знаеха къде лети корабът в момента. От тази представа нервите ми трепнаха, но все пак упорито продължавах да търся разбит кораб. Ако го намерех, щях да пробутам новината на журналистите.
Пилотът изкопчи от мен с какво се занимавам и започна да помага в търсенето. Забеляза нещо и кацнахме. Но катастрофата беше толкова отдавнашна, че останките почти не се виждаха под засипалия ги пясък. Докато ги разглеждахме, зърнах пойна птичка от вида, който наричат тънкопей и се среща в пустинята. Улучих я. Беше само на няколко фута и не помръдваше, но изстрелът ми заслужаваше похвала. Сложих птичката в ловната чанта.
По-нататък, в посока към планините Блайк, се престорих, че съм открил следи от катастрофа. Оказа се скала, но аз ударих още два тънкопея.
Планините Блайк се издигаха все по-внушително. Ледените им върхове не са най-високите на Волтар, но техните тридесет и осем хиляди фута вдъхват уважение. Не можете да се разхождате на воля там. Въздухът е прекалено разреден, дори и в проходите между върховете.
След още две ненужни кацания, които попълниха улова ми с шест птички, моят пилот попита:
— Офицер Грис, разбити кораби ли търсим или сме излезли на лов?
За пръв път осъзнах, че наистина искам да ловувам. Колкото по-голямо разстояние и повече време ме отделяха от Хелър и „Влекач едно“, толкова по-добре!
Естествено не отговорих на пилота. Той би си помислил, че бягам.
Почти замръзнахме, докато прелетим над първото планинско било, но бързо се спуснахме към долините зад него. Целият район е покрит с ловни имения, собственост на лордовете и патрулирани от наети пазачи. Толкова е обширен с безкрайните си плата и клисури, че можете да потънете в неизвестност и никой никога няма да ви намери, ако сами не му се покажете. И навсякъде е пълно с всевъзможни видове дивеч, дори пренесен от други планети.
— Някой прелетя след нас над онзи рид — каза моят пилот.
Огледах се, но нищо не открих в небето. Аерокарите не са оборудвани със засичащи устройства. Нервирах се.
— Вече не го виждам — съобщи пилотът.
Сурово си внуших, че не бива да се поддавам на нервното напрежение, в края на краищата последните дни бяха тежко изпитание за мен. Още едно доказателство колко се нуждаех от този ловен излет!
Учудих се, че вече притъмняваше. Може би слънцето само се спускаше зад планините, но ми се стори, че изведнъж стана доста мрачно. А не беше никак за препоръчване да извършваме нощно кацане сред такава местност.
Веднага избрах едно по-удобно място — малко тревисто плато с няколко ниски дървета, точно на ръба на отвесна пропаст, падаща три хиляди фута към бурна река, покрита с пяна. Издигащите се в края на платото скали закриваха страшната гледка.
— Кацай! — заповядах на пилота.
Той се подчини, после изключи двигателите. Каква чудесна гледка! Само съскането на вятъра в клоните и тихото мърморене на водата далеч долу в клисурата. Отпуснах се. Очарователно! След малко излязох навън и тръгнах към назъбените камънаци на ръба. Изкатерих се по тях. От другата страна забелязах пътечки, утъпкани от животни, две-три пещери и реката, смалена от разстоянието. Дъното на дълбокия процеп беше съвсем черно, вече не различавах нищо освен разпенената вода.
Пилотът събра малко съчки. Поръсих ги със заряден прашец и когато въздухът го задейства, огънят запламтя весело. Захладня, мракът бързо се сгъстяваше.
Моят пилот оскуба перата на тънкопеите, набучихме ги на клечки и се захванахме да ги печем. След половин час най-нежни грижи те бяха готови за трапезата.