Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
При споменаването на това име въздухът сякаш се вплътни. Мракът зад Баал-замон се изду и нарасна, заплашвайки да погълне всичко. Ранд усети как го поглъща, по-студен от лед и същевременно — по-горещ от жарава, по-черен от смърт, засмукващ го в дълбините си, обгръщащ целия свят.
Той стисна дръжката на меча така, че кокалчетата на пръстите го заболяха.
— Отричам те и отричам твоята власт. Вървя в Светлината. Светлината ни пази и дланта на Ръката на Създателя ни закриля. — Той примигна. Баал-замон продължаваше да стои пред очите му и мракът все така висеше зад него, но като че ли всичко останало се оказа илюзия.
— Искаш ли да видиш лицето ми? — прошепна той.
Ранд преглътна.
— Не.
— А трябва. — Облечената в ръкавица ръка се пресегна към черната маска.
— Не!
Маската падна. Оказа се човешко лице, ужасно обгоряло. Но между почернелите кори на раните, насекли чертите му, кожата изглеждаше здрава и гладка. Две тъмни очи гледаха Ранд. Жестоки устни се разтвориха в усмивка и под тях проблеснаха бели зъби.
— Погледни ме, Родоубиецо, и виж една стотна от съдбата, която те чака. — За миг очи и уста отново се превърнаха в преддверия към бездънни пламтящи пещери. — Ето какво може да причини безогледната Сила, дори на мен. Но аз лекувам, Луз Терин. Знам пътеките към по-голямата мощ. Тя ще те изгори като муха, прелетяла над пещ.
— Няма да я докосна! — Ранд усети празнотата около себе си, усети сайдин. — Няма.
— Не можеш да се спреш.
— Остави ме… на мира!
— Мощ. — Гласът на Баал-замон стана тих, подкупващ. — Можеш отново да притежаваш мощ, Луз Терин. Сега ти си свързан с нея. Знам го. Виждам го. Усети го, Луз Терин. Усети блясъка вътре в себе си. Усети силата, която може да стане твоя. Единственото, което трябва да сториш, е да посегнеш към нея. Но Сянката е тук, между теб и нея. Лудост и смърт. А ти не бива да загиваш повече, Луз Терин.
— Не — отвърна Ранд, но гласът продължи:
— Мога да те науча да контролираш тази сила, така че да не те унищожи. Няма друг жив, който да те научи на това. Великият властелин на Мрака може да те прислони от лудостта. Силата може да стане твоя и ти можеш да живееш вечно. Вечно! В замяна трябва само да служиш. Само да служиш. Прости думи — „Аз съм твой, Велики властелине“ — и силата ще стане твоя. Сила, която жените в Тар Валон не могат и да сънуват, и вечен живот, стига да ми се предадеш и ми служиш.
Ранд облиза устни. „Да не полудея. И да живея вечно.“
— Никога! Аз вървя в Светлината — изрева той хрипливо. — И ти не можеш да ме докоснеш!
— Да те докосна ли, Луз Терин? Да те докосна? Та аз мога да те погълна! Опитай го и ще разбереш, както аз го разбрах!
Тъмните очи отново се превърнаха в пламък, и устата също, пламък, който избуя и нарасна, докато не стана по-ярък и от лятно слънце. Нарасна, и изведнъж мечът на Ранд заблестя, сякаш току-що изваден от ковашка пещ. Той изкрещя, щом дръжката опари ръцете му. Изкрещя и изтърва меча на земята. А мъглата лумна в пламък, пламък, който заподскача, разпростря се и подпали всичко.
Ранд извика и заудря по дрехите си, а те запушиха, овъглиха се и се разпаднаха на пепел, заби е ръце, които почерняха и се загърчиха, щом голата плът запращя и започна да се топи в пламъците. Той изкрещя. Болка прониза празнотата в него и той се помъчи да се свие още по-надълбоко в празното. Почти обезумял, без повече да се интересува какво е, той се пресегна към сайдин, понечи да го увие около себе си, да се скрие в него от изгарянето и от болката.
Също така внезапно, както беше лумнал, огънят изчезна. Ранд зяпна удивен ръката си, показваща се от червения ръкав на сетрето му. Нямаше и една сажда по вълнения плат. „Въобразил съм си всичко това.“ Огледа се в паника. Баал-замон беше изчезнал. Хюрин помръдна в съня си. Душещият и Лоиал приличаха все така на две смътни купчини, потънали сред гъстата мъгла. „Въобразил съм си го.“
Но преди да изпита облекчение, дясната му длан бе пронизана от болка и той я вдигна към очите си. През дланта личеше жигосана чапла. Чаплата от дръжката на меча му, яростно червена, толкова правилно отпечатана, сякаш бе изписана от художник.
Измъкна кърпа от джоба на сетрето си и бързо я уви около ръката. Дланта му запулсира. Празнотата щеше да помогне за това — в нея той осъзнаваше болката, но не я чувстваше — но той прогони тази мисъл от главата си. Вече два пъти — несъзнателно и веднъж съзнателно, не можеше да го забрави — се бе опитал да прелива Единствената сила, докато се намираше в покрова на празнотата. Баал-замон искаше да го изкуси. Моарейн и Амирлинския трон очакваха от него същото. Нямаше да го направи.