Великият лов

Но нямаше нищо — нито преобърнат камък, нито изровена буца пръст. Погледна назад, за да се убеди, че самите те оставят следи. Разкъсани туфи и отъпкана трева бележеха ясно пътя им, но теренът пред тях продължаваше да бъде чист. И въпреки това Хюрин настояваше, че надушва дирята, бледа и тънка, все така водеща на юг.

Душещият отново съсредоточи цялото си внимание върху дирята, която следваше — като хрътка, преследваща сърна — а Лоиал на свой ред потъна в размисъл, като мърмореше и поглаждаше дебелата тояга, преметната през седлото пред него.

След около час забелязаха остър шпил далече зад дърветата.

— Какво ли може да е това, Ранд? — каза Лоиал.

— Ако това… ако това беше нашият свят, лорд Ранд… — Хюрин подуши притеснено от седлото си. — Ами тогава щеше да е онзи паметник, за който спомена лорд Ингтар — в чест на победата на Артур Ястребовото крило над тролоците — той е представлявал огромен шпил. Но е бил съборен преди хиляда години. От него не е останало нищо освен голяма могила, като хълм. Видях я веднъж, когато придружавах лорд Агелмар до Кайриен.

— Според Ингтар онова нещо би трябвало да се намира все още на три-четири дни път оттук — каза Лоиал. — Ако изобщо съществува. Не знам дали би трябвало да е тук. Не мисля, че тук изобщо има хора.

Душещият отново сведе очи към земята.

— Странно, Строителю, нали? Хора няма, но ето че то е пред нас. Може би трябва да го заобиколим отдалече, лорд Ранд. Никой не може да каже какво е, нито на кого може да се натъкнем в това странно място.

— Трябва да се придържаме колкото може по-близо до дирята — отвърна Ранд. — Изглежда, все още не сме се приближили до Фейн, а не искам да губим време. Ако забележим някакви хора или нещо друго необичайно, ще заобиколим и после отново ще хванем дирята. Но дотогава продължаваме право напред.

— Както кажете, милорд. — Гласът на душещия прозвуча малко особено и той изгледа Ранд накриво. — Както кажете.

Ранд се намръщи за миг, преди да разбере за какво става дума, и също въздъхна. Лордовете не обясняваха решенията си на тези, които ги следваха, а само на други лордове. „Не съм го молил да ме взима за лорд.“ „Но той те взе — добави вътрешният му глас — и ти му позволи. Сега отговорността е твоя.“

— По дирята, Хюрин — каза Ранд.

Лицето на душещия просветна от облекчение. Той сръга коня си и отново се понесоха напред.

Рехавото слънце се издигаше и когато се оказа над главите им, тримата вече се намираха на не повече от миля от колоната. Бяха стигнали до един поток в дълбоко един разкрач дере, обкръжено с редки дървета. Могилата, върху която беше издигната кулата, приличаше на кръгъл хълм с плоско било. Самата сива кула се издигаше поне на сто разтега и Ранд успя да различи, че върхът й е издялан във формата на птица с разперени криле.