— „Докторчето“ е било в ръцете ви и вие сте го върнали? — възкликна удивено Куара.
Всички, включително Миро, помислиха, че тя не вярва, че флотилията няма да опита да го използва отново.
— Демонтираха го пред очите ни — отвърна Питър.
— Е, не може ли още веднъж да го монтират? — попита отново тя.
— Адмирал Ландс няма да е в състояние да повтори действията си. Той не би оставил проблема неразрешен. Лузитания е в безопасност.
— Тя не говори за Лузитания — отбеляза хладно Ела. — Има предвид това място. Планетата на Десколадата.
— Аз ли съм единствената, на която й е дошло на ум? — попита Куара. — Ако си кажем истината, така бихме си спестили всички по-нататъшни усилия за взимане на проби и овладяване на нови епидемии от по-жестоки версии на Десколадата…
— Нима предлагаш да взривим планета, населена с разумен вид? — удиви се Сиванму.
— Не точно в момента — отвърна Куара, сякаш смяташе Сиванму за най-тъпото същество, с което някога си е губила времето да разговаря. — Ще го направим, ако установим, че са варелсе. Според класификацията на Валънтайн. Същества, с които не можеш да се разбереш. С които съвместното съществуване е невъзможно.
— Значи… искаш да кажеш, че…
— Искам да кажа това, което казах — сряза я Куара. Сиванму обаче не се отказа:
— Искаш да кажеш, че адмирал Ландс по принцип не размишлява грешно, че просто не е преценил добре фактите в дадения случай. Ако Десколадата още представляваше заплаха за Лузитания, негово задължение би било да взриви планетата.
— Какво са жителите на една планета в сравнение с живота на всички разумни същества?
— Това ли е същата Куара Рибейра, която се опита да ни попречи да унищожим вируса на Десколадата, защото смяташе, че има вероятност да е разумно същество? — намеси се Миро развеселено.
— Оттогава мислих много — отвърна Куара. — Тогава се държах като дете, сантиментално. Животът е ценен. Животът на разумните същества — още повече. Когато обаче един разумен вид заплашва съществуването на друг, застрашеният от унищожение има право да се брани. Не правеше ли Ендър точно това? Постоянно?
И огледа останалите победоносно. Питър кимна:
— Да, така правеше Ендър.
— В една игра — напомни Сиванму.
— В борбата с две момчета, които са заплашвали живота му. Той се е погрижат да не са в състояние да повторят. Така се води войната, в случай че имаш някакви глупави идеи за противното. Човек не се съпротивлява с минимална сила, мобилизира всичките си възможности, за да нанесе колкото може по-тежки поражения. Човек не се задоволява да зашемети врага, нито дори просто да го рани, да го обезвреди. Такава е и стратегията ни срещу болестите. Ние не търсим лекарство, което да убие само деветдесет и девет процента от бактериите и вирусите. Ако го направим, само ще създадем поредния резистентен щам. Налага се да ги избием на сто процента.
Сиванму пробва аргумент срещу това твърдение:
— Може ли да се прави такова сравнение — с битката срещу заболяванията?
— А ти с какво искаш да правиш сравнение? — контрира Питър. — С турнир по борба? Да се бориш, докато омаломощиш противника? Чудесно — ако противникът играе по същите правила. Ами ако ти очакваш да се борите с голи ръце, а той извади нож или пистолет? Или с тенисмач? Да набираш точки, докато противникът не ти изпрати бомба? Във войната няма правила.
— Да, но… война ли е това? — попита Сиванму.
— Както каза Куара, ако установим, че не е възможно да постигнем разбирателство, да, война е. Това, което предприеха срещу Лузитания, срещу беззащитните пекениноси, беше унищожителна, безсърдечна, тотална война без зачитане на правата на другата страна. Това е нашият враг, освен ако не го накараме да разбере последствията от действията си. Нали това имаше предвид, Куара?
— Именно.
Сиванму чувстваше, че в тези аргументи има някаква грешка, но не знаеше каква.
— Питър, ако наистина смяташе така, защо не задържа „Докторчето“?
— Защото — отвърна той — може да грешим и опасността да не е неизбежна.
