Рожби на съзнанието

В живота си Сиванму бе преживяла обиди от специалисти и унижения от шампиони в тази област. Куара беше доста добра, но не достатъчно, за да я накара да отстъпи.

— Забелязвам — каза тя, — че след като отправи злобни хули срещу най-благородния член на семейството си, ти все пак взимаш думите си назад. Значи все още изпитваш някаква лоялност към някого, въпреки че е мъртъв.

— Ти не разбираш от намеци, нали?

— И забелязвам, че продължаваш да говориш с мен, въпреки че ме презираш и искаш да ме обидиш.

— Ако беше животно, щеше да си пиявица, да се впиеш п да смучеш жизнени сокове!

— Защото, когато си поискаш, можеш да излезеш оттук и жалките ми опити да се сприятеля с теб няма да достигат до слуха ти. Ти обаче не го правиш.

— Това е невероятно!

Куара разкопча колана си, стана и излезе. Сиванму я проследи с поглед. Питър беше прав. Човеците са най-враждебният вид. Най-опасният. Най-неразумен, най-непредвидим.

Въпреки това Сиванму си позволи да направи две предвиждания.

Първо, тя бе уверена, че изследователският екип някой ден ще установи контакт с десколадорите.

Второто предвиждане беше доста по-несигурно. По-скоро като надежда. Може би дори като пожелание. Че един ден Куара ще й каже истината. Че един ден скритата й рана ще зарасне. Че някой ден ще бъдат приятелки.

Не днес. Нямаше закъде да бърза. Сиванму щеше да опита да помогне на Куара, защото тя очевидно имаше нужда и защото на хората наоколо явно им беше писнало твърде много от нея, за да й помагат. Това обаче не беше най-важното, което й предстоеше. Да се омъжи за Питър и да започне съвместен живот с него — това бе с много по-голямо значение за нея. И да намери нещо за ядене, за пиене и място, където да се облекчи — точно в този момент на живота й тези бяха приоритетите й.