Шовинист
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шовинист». Краткое содержание книги:
Ваймс се изправя срещу твърде антипатични противници, които са решили да му видят сметката… и отгоре на всичко се смята, че те са „на негова страна“. Врагът може да се окаже още по-страшен. А неговият джобен Дезорганизатор го уверява, че сред нещата, които трябва да свърши днес, е вписано „Да умра“.
Но по-добре да не го прави, защото най-хитроумният изобретател и най-лукавият политик в света са потеглили към бойното поле с малък пакет, който гарантирано предотвратява всякакви битки…
Светът на Диска се впуска във война, в която са замесени армии от сардини, бойци, рибари, сепии и поне една от неизменните спътнички на войниците.
Сам Ваймс чу зад гърба си виковете, но точно в този момент главата му беше изпълнена от други мисли. Беше невъзможно да се язди камила, без човек неволно да се съсредоточи изцяло върху състоянието на черния си дроб и бъбреците с плахата надежда, че те няма да бъдат изтръскани извън тялото. Животното просто не си местеше краката нормално. Беше убеден в това. Никакви нормални крака не могат да се друсат толкова. Хоризонтът подскачаше напред и назад, нагоре и надолу. Какво му беше казал Ахмед?
Ваймс удари камилата с все сила и изрева:
— Хът хът хът хът!
Тя ускори крачка. Подскоците се сляха и сега тялото му не беше подложено на серия подрусвания, а сякаш се намираше в състояние на едно неспирно друсане. Ваймс отново халоса животното и се опита да изреве „Хътхътхътхът!“, въпреки че викът прозвуча повече като „Хгнгнгнгнгн!“ Във всеки случай на камилата като че изведнъж й поникнаха още няколко чифта колене.
Зад гърба му виковете продължаваха. Извърна глава колкото се осмели, и видя няколко от своите д’реги бързо да изостават. Несъмнено чуваше Керът да му крещи нещо, но не го разбираше заради собствените си викове.
— Спри, копеле! — изрева той.
Шатрата бързо се приближаваше. Ваймс захвърли пръчката и увисна на поводите. Явно налучкало със специалната камилска проницателност кое е най-конфузното време да спре, животното се закова на място. Ваймс се плъзна напред, сграбчи шията й, която му се стори сякаш натъпкана със стари четки за обувки, и полупадна, полупльосна на пясъка.
Останалите камили глухо изтрополиха край него и спряха. Керът го сграбчи за ръката.
— Добре ли сте, сър? Това беше невероятно! Направихте страхотно впечатление на д’регите, като крещяхте така предизвикателно! И продължавахте да крещите на камилата да тича по-бързо, дори когато тя вече галопираше!
— Гнгн?
Стражите около шатрата бяха застинали в почуда, но това нямаше да трае още дълго. Вятърът подхвана бялото знаме, завързано за копието на Керът, и го накара да плющи.
— Сър, нали всичко ще бъде наред? Искам да кажа, обичайно белият флаг се възприема като…
— Но би могъл също да показва за какво се борим, нали?
— Предполагам, че да, сър.
Д’регите бяха наобиколили шатрата. Въздухът се изпълни с пясък и крясъци.
— Какво става там отзад?
— Малка разправия, сър. Нашите… — Керът се поколеба за момент и се поправи: — Исках да кажа, че анкх-морпоркските и клачианските войници са започнали да се бият, сър. А д’регите се бият и с двете страни.
— Ама как, преди битката да е обявена официално? Няма ли да ги дисквалифицират за това?
Ваймс огледа стражите и посочи към знамето си:
— Знаете ли какво е това знаме? — извика той. — Хубаво, искам сега вие да…
— Вие не сте ли господин Ваймс? — попита един от анкх-морпоркците. — А това е капитан Керът, нали?
— O, здравейте, господин Смолпланк — каза Керът. — Добре ли ви хранят тука?
— Да, сър!
Ваймс подбели очи. Пак Керът със своите номера. Да познава всекиго по име. А на всичкото отгоре този човек го нарече „сър“…
— Само ще преминем оттука — каза Керът. — Няма да отнеме повече от минута.
— Да, сър, ама тия чаршафогла… — Смолпланк се поколеба. Някои думи просто не звучаха добре, когато обектите им се намираха в непосредствена близост — въоръжени, едри, извисили се над главата ти… — Тия клачианци също са на стража, сам виждате…
Струя синкав дим прелетя покрай ухото на Ваймс.
— Добро утро, господа, — изрече 71-часовия Ахмед. Държеше д’регски арбалет във всяка ръка. — Приканвам ви да обърнете внимание, че войниците зад мен са също добре въоръжени. Добре. Казвам се 71-часовия Ахмед. И ще застрелям този, който последен хвърли оръжието си. Имате думата ми.
Морпоркианците изглеждаха ужасени. Клачианците напрегнато си зашепнаха.
— Свалете оръжията, момчета — заповяда Ваймс. Морпоркианците припряно захвърлиха мечовете си на земята. Клачианците пуснаха своите ятагани веднага след тях.
— Господинът вляво и онзи високият, кривогледият, си поделят последното място.
Ахмед насочи арбалетите.
— Хей — извика Ваймс, — не може така…
Арбалетите звъннаха. Двамата мъже се строполиха с викове.