Шовинист

— Не съм съвсем запознат с този обичай. Вие често ли се срещате с противника си преди битка?

— Счита се за достойно за уважение. Доколкото ми е известно, в нощта преди величествената битка за Псевдополис офицерите от двете страни са организирали бал в двореца на лейди Селачии.

Принцът отправи въпросителен поглед към генерал Ашал, който кимна.

— Така ли? Очевидно има още много какво да учим. Както казва великият поет Мошеда, не вярвам на нито една дума на този човек!

— Ах, да — включи се лорд Ръждьо. — Клачианският е един много поетичен език.

— Извинете ме, сър — обади се лейтенант Хорнет.

— Какво има, човече?

— Там става… ъ-ъ-ъ… нещо става там…

В далечината беше изникнала колона от прах и бързо приближаваше.

— Един момент — каза генерал Ашал. Той измъкна от седлото си метална тръба с красиви орнаменти, гъсто покрита със засуканото клачианско писмо. Присви око в единия й край, а другия насочи към облака.

— Ездачи — докладва той. — Имат и камили, и коне.

— Това да не е устройството, дето прави нещата да изглеждат по-големи? — попита лорд Ръждьо. — Дума да няма, наистина се движите в крак с техниката. Тях ги откриха едва миналата година.

— Не съм го купувал, милорд. Получих го в наследство от дядо си… — Генералът отново погледна през окуляра. — Около четирийсет души, бих казал.

— Мили боже — промълви принц Кадрам. — Подкрепления ли ви идват, лорд Ръждьо?

— Те носят… ездачът начело носи… знаме, струва ми се, все още е навито…

— С положителност не, сър! — отговори лорд Ръждьо.

Зад него лорд Селачии подбели очи.

— …а, ето, сега той развива знамето, то е… то е… това е бяло знаме, сир.

— Някой бърза да се предаде ли?

Генералът свали далекогледа си:

— Не изглежда… не прилича да… Ако ще се предават, твърде много бързат да го направят.

— Изпрати един отряд да ги арестува — заповяда принц Кадрам.

— Ние също ще изпратим отряд — бързо добави Ръждьо и кимна на адютанта си.

— А, да обединим усилията си — каза принцът.

Няколко секунди по-късно групички мъже се отделиха от двете армии и препуснаха, за да пресрещнат новодошлите. Всички видяха внезапните проблясъци на слънчевите лъчи сред наближаващия облак. Бяха извадени оръжия.

— Но как така ще се бият под знамето на поражението? Това е… безнравствено! — възкликна лорд Ръждьо.

— Определено е новост за мен — съгласи се принцът.

Трите отряда щяха благополучно да се срещнат, ако не беше толкова трудно да се определи на око какво разстояние изминава препускащата камила. Когато двамата командири осъзнаха, че е време да завият, те вече би трябвало да са обърнали отрядите си.

— Сир, вашите хора като че не прецениха добре ситуацията — отбеляза Ръждьо.

— Знаех си, че трябваше да ги поставя под командването на бели офицери — отговори принцът. — Но… о, Боже, изглежда вашите хора също нямаха късмет…

Той млъкна рязко. Настъпи объркване. Двата отряда бяха получили своите инструкции, но никой не им обясни как да постъпят, ако си налетят взаимно. А те в края на краищата се състояха от мъже, които аха да започнат битка помежду си и всеки от тях знаеше, че другите са или коварни мазни чаршафоглавци, или вероломни непочтени ненормалници, дето се хранят с хот-дог. А това си беше бойно поле. Всеки беше изплашен и следователно — ядосан. Отгоре на всичко — въоръжен.