Шовинист
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шовинист». Краткое содержание книги:
Ваймс се изправя срещу твърде антипатични противници, които са решили да му видят сметката… и отгоре на всичко се смята, че те са „на негова страна“. Врагът може да се окаже още по-страшен. А неговият джобен Дезорганизатор го уверява, че сред нещата, които трябва да свърши днес, е вписано „Да умра“.
Но по-добре да не го прави, защото най-хитроумният изобретател и най-лукавият политик в света са потеглили към бойното поле с малък пакет, който гарантирано предотвратява всякакви битки…
Светът на Диска се впуска във война, в която са замесени армии от сардини, бойци, рибари, сепии и поне една от неизменните спътнички на войниците.
Ваймс застана начело на шествието, като чувстваше как всички погледи са се заковали в него, чуваше и тихите подмятания. Може би имаше възможност да го изхвърлят от благородничеството. Трябваше да обмисли и този шанс. Въпреки че като се знае какво са вършили в миналото лордовете, за целта трябваше да извърши нещо наистина ужасно.
Въпреки това скицата на статуята се беше оказала доста сполучлива. И той предусещаше какво ще се случи с книгите по история. Правенето на история се оказа в крайна сметка доста лесна работа. Важно беше какво ще пише после по учебниците. Което също не беше трудно да се уреди.
— Много добре — изрева Ридкъли и заглуши всеобщия шум. — Значи… Сега ако тръгнем кротко след лорд… Ком… сър Самюъл, ще можем да се върнем за обяд не по-късно от един и половина. Хорът готов ли е? Някой да е настъпил нечия чужда роба? Т-р-р-ръгваме, значи!
Ваймс потегли с бавна отмерена крачка. Чу как зад гърба му шествието се раздвижи. Без съмнение възникваха дребни проблеми, както става винаги на граждански мероприятия, които включват както стари и глухи, така и млади и глупави участници. Някои от хората вероятно вече бяха тръгнали в неправилна посока.
Когато излезе на площад Сатор, се чуха няколко дюдюкания, разнообразни претенциозни подвиквания и гласове, звучащи като „Тоа па ко’е. Тоа па за к’во се мисли?“ и други подобни приветствия, традиционни за тълпите навсякъде по света. Имаше обаче и радостни възгласи.
Той се опита да гледа право пред себе си.
Копринени чорапи. С жартиери. Е, жартиетите поне отпаднаха. Имаше много неща, които беше готов да направи за Сибил, но ако жартиерите фигурираха някъде из брачната им връзка, то те не бяха на него. И всички му обясняваха как трябвало да облича пурпурно наметало, обточено с бял хермелин. Забрави, забрави! Няма да стане!
Той прекара няколко часа на отчаяние в семейната библиотека, в резултат на което откри, че всичките скъпоценни камъни по коронета му и копринените чорапи са до голяма степен блатен газ под налягане. Традиция ли? Той ще им даде на тях една традиция. Това, което истинските дукове са носили, както си ги пресдтавяше, е било здрава ризница, изцапана с кръв. По възможност чужда…
От тълпата се разнесе писък. Погледът му се прикова върху едро женище, седнало на земята и размахало ръце.
— Тоя ми сви чантата! И даже не ми показа значката си от Гилдията на крадците!
Шествието се поколеба и спря, докато той се взираше след бягащата фигура на крадеца.
— Спри на место, Сидни Пикенс! — изрева Ваймс и се втурна напред.
Естествено малцина знаят какво всъщност повелява Традицията. В самата природа на Традициите има нещо свръхестествено идиотско. А освен това коефициентът на интелигентност на съществото, наречено тълпа, е корен квадратен от броя на хората в нея.
Ваймс се затича и след него се понесе целият университетски хор. Онези, които вървяха след хористите, видяха как в шествието зейва дупка и незабавно отговориха на подтика да я запълнят. След което всеки просто тичаше, защото всички останали тичаха.
Периодично се разнасяха хленчове от онези, чиито бели дробове, крака или сърца не ставаха вече за такива работи, както и ревът на Архиканцлера, който се беше опитал да остане на мястото си пред лицето на всеобщото паническо бягство и в момента главата му ритмично биваше ритана о уличните павета.
А чиракът-крадец Сидни Пикенс тичаше, защото когато хвърли един поглед през рамо, видя как цялото висше общество на Анкх-Морпорк се е понесло след него. Такива гледки имат ужасен ефект върху подрастващите.
И Сам Ваймс тичаше. Изскубна пелерината си, метна настрана шапката с пера и тичаше, и тичаше, и тичаше.
По-късно щеше да има, разбира се, проблеми. Хората щяха да задават въпроси. Но това беше после — а тук и сега, величествено просто, прекрасно чисто, простряло се може би оттук до безкрая, под лазурното небе в един неопетнен свят… съществуваше само преследването.