Истината

— Но нали… — започна Уилям.

Госпожа Еликсирска разсеяно оправи прическата си.

— Открай време си мисля, че лорд Ветинари е много привлекателен мъж. — Смути се, когато всички я зяпнаха. — Тоест… само малко съм изненадана, че няма и лейди Ветинари. Ъ-хъм…

— О, нали знаете какво се говори… — подхвърли господин Уайндлинг.

Чифт ръце се стрелнаха над масата, сграбчиха реверите на слисания мъж и го придърпаха само на педя от лицето на Уилям.

— Аз не знам какво се говори, господин Уайндлинг! — кресна оглушително Уилям. — Но вие знаете какво се говори! Защо не ни просветите, а? И защо не споделите кой ви каза?

— Господин Дьо Слов, моля ви! — възмути се хазяйката.

Господин Проун дръпна настрана чинията с препечените филийки.

— Искрено съжалявам, госпожо Еликсирска — промълви Уилям, без да пуска жертвата си, — но искам най-после да науча какво се говори и как го узнават. Е, господин Уайндлинг?

— Ами говори се, че имал приятелка, която е много видна особа в Юбервалд — промърмори господин Уайндлинг. — И ще ви бъда много благодарен, ако ме пуснете!

— Това ли е всичко? Какво толкова страшно видяхте? С целия Юбервалд сме в приятелски отношения!

— Да, но нали знаете какво се говори…

Уилям го тръшна на стола му, но остана прав и задъхан.

— Е, аз пък написах статията във „Вестника“! — заговори троснато. — И това е, което аз имам да кажа! Аз! Защото узнавам разни неща, проверявам ги, а разни хора, които все вмъкват думичката „…ано“, се мъчат да ме убият! И не съм братовчедът на зетя на човека, с когото си приказвате в кръчмата! Не съм някакъв тъп разпространител на слухове, с които само разстройвам хората! Помнете това, когато пак подхванете старата песничка „Говори се“! И след час трябва да съм в двореца, за да се срещна с Командир Ваймс, с Патриция, който и да е той в момента, и с още мнозина, за да разнищя докрай тази бъркотия! Няма да е приятно, обаче трябва да го направя, защото исках да знаете нещата, които са важни! Съжалявам за чайника, госпожо Еликсирска, но дръжката сигурно може да се залепи…

В тишината господин Проун взе вестника.

— Вие ли пишете това?

— Да!

— Аз… такова… мислех си, че те си имат специални хора за тази работа…

Всички глави пак се завъртяха към Уилям.

— Няма никакви „те“. Само аз и една млада дама. Ние пишем всичко!

— Но… кой ви казва какво да има във вестника?

Пак се вторачиха в Уилям.

— Ние просто… решаваме.

— Ами… вярно ли е онова за големите сребристи дискове, които отвличат хора?

— Не!

Господин Картрайт изненада Уилям, като вдигна ръка.

— Кажете, господин Картрайт.

— Имам особено важен за мен въпрос, господин Дьо Слов, понеже знаете толкова неща…

— Слушам ви.

— Имате ли адреса на човека, който отглежда смешните зеленчуци?