Богинята на светлината

— За възмездие! — изкрещя Бакхус.

— Възмездие!? — извиси глас Артемида. — С какво Памела заслужи наказанието ти? Тя беше мила и предана. Всичко, което правеше, бе да обича брат ми и да помага на двама ни, докато бяхме впримчени в техния свят без никакви сили.

— Наказанието не беше за нея. Беше за теб и арогантния ти брат.

— Бакхус извърна дивите си, обезумели очи към Зевс. — Не виждаш ли!? Те мислят, че могат да превземат моето царство и никой никога да не ги пипне за провинението им. Не бяха невинни посетители — бяха узурпатори!

— Тишина! — заповяда Зевс и една мълния проряза небето. — Време е да отсъдя! Приближи се, Бакхусе.

Богът се приближи колебливо до трона на Зевс.

— Ти си мой син, Бакхусе и аз те обичам. Но ти си също така дете на своята майка. Тя желаеше онова, което не може да има. Нямаше начин Семела да бъде накарана да прозре кое е разумно. Така изпълнението на желанието й струваше живота й. Сега ти искаш онова, което не ти принадлежи. Както и на твоята майка, дадох ти възможност да се вслушаш в здравия разум. Вместо това ти ми отвърна с лъжа и омраза. Така че ти ми кажи, Бакхусе, бог на виното, какво правиш, когато някоя твоя лоза престане да ражда добър плод?

Объркан, Бакхус примигна с малките си очи и хвърли бърз поглед към Зевс.

— Подрязвам я в края на сезона и така през следващия сезон тя отново е жива и дава добър плод.

Зевс кимна сериозно.

— Това е и твоето наказание, сине мой. Отсега нататък, в края на всеки сезон тялото ти ще се изпраща на Титаните, за да бъде разкъсано.

— Подрязано — от техните могъщи орли. Когото се родиш наново, научи своя урок от пропиляната лоза. Помисли за злодеянията си, поучи се и дай нов плод.

Докато Бакхус пищеше от ужас, Зевс вдигна могъщата си ръка и богът на виното изчезна.

Зевс обърна поглед към Артемида.

— Приближи се, дъще моя.

Без да показва страх, Артемида отиде при трона.

— Кажи ми какво научи в царството на Лас Вегас — рече Зевс.

Тя срещна буреносно сивите очи на баща си.

— Разбрах какво е да си смъртен.

— Кажи ми какво означава това, Артемида.

— Разбрах, че те не са слаби, незначителни същества, които живеят и умират за един кратък миг. Изобщо не са слаби — само техните смъртни обвивки загиват. Много от тях носят в себе си искрите на честта и предаността, на приятелството и любовта. Те греят толкова ярко, че ако можехме да ги видим такива, каквито са в действителност, светлината им би заслепила дори боговете.

— И ценен урок ли беше това?

— Ще го нося вечно със себе си — отвърна тя.