Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Да, мислил съм за това.
— Хубаво. Не те притискам или нещо подобно.
— Ясно. Ще се чуем веднага щом научим повече.
Облякохме си бронираните жилетки и излязохме малко преди осем. С радост щяхме да заемем позиции по-рано, ала освен снайперисткото скривалище на Докс, нямаше много възможности за сливане с обстановката. Непознати мъже, мотаещи се около училище, обикновено привличат внимание. За щастие и стрелците бяха изправени пред същия проблем.
Докато Канезаки шофираше, всички за последен път проверихме екипировката си. Бяхме готови. Оставихме Тревън и Ларисън на няколко преки от училището. Бяха по дънки, тениски и бейзболни шапки. Със спортните сакове, в които носеха пистолетите, двамата спокойно можеха да минат за местни жители на път за работа в някой магазин или на строителен обект. Пожелахме си един на друг успех и никой не каза онова, за което всъщност си мислехме: ако Хортън не ми се обадеше скоро, щеше да се наложи да измислим резервен план.
Само че той ми се обади — десет минути по-късно.
— Намерихме го — с неприсъщо за него вълнение съобщи полковникът. — Не е в Линкълн, но е наблизо. В едно градче на име Палмира. Само ферми. Имаш ли навигационна система?
— Да. Дай ми координатите.
Той ми ги продиктува. Въведох информацията.
— Четирийсет километра — осведомих Канезаки аз. — Продължавай по шосе две. Ще ти кажа кога да завиеш.
Той настъпи педала.
— Не превишавай скоростта — предупредих го. — Не можем да си позволим да ни спрат.
— Ако искат, нека ни гонят — отвърна той. Реших, че вече наистина няма значение.
— Какво друго можеш да ми кажеш? — попитах Хортън.
— Гилмор явно е избрал мястото заради близостта му до училището, но и заради уединеността му. Районът като цяло е равнинен и не е подходящ за тайно излитане на безпилотен самолет, той обаче се намира в края на един черен път. Постройката прилича на изоставен силоз или нещо подобно, намира се в низина, до езерце, наоколо има дървета. Там може да вдигне самолета високо и едва ли някой ще го види. Ще стигне до училището, без да прелети над нещо друго, освен над ниви и ферми.
— Колко е дълъг този черен път?
— Малко под четиристотин метра.
Нямаше да се приближа по очевидния маршрут, камо ли по път.
— Други точки на достъп?
— Няма. Но нивите изглеждат напълно проходими.
— Като гледаш сателитните снимки, кой е най-подходящия подстъп?
— Карай на изток от пътя и се приближи пеш. Така ще стигнеш от отсрещната страна на силоза, който би трябвало да ти осигури известно прикритие. Предполагам, че Гилмор е въоръжен.
— Добре, ще съобщя на останалите от екипа. Обади ми се, ако има някакви промени.
— Ясно.
— А, Хортън?
— Да?
— Ако пак ми готвиш капан, ще трябва да убиеш и последния от нас. Защото, ако остане дори само един, той ще те намери.
Последва пауза.
— И без това не очаквам да остана жив още дълго, но да, разбрах те. Успех.
Затворих. Канезаки караше със сто и петдесет. Радвах се, че пътят е равен и прав, обаче ми се струваше, че ванът въпреки това ще се разпадне в движение.
— Добре, Хортън се обади — казах по радиостанцията аз. — Локализирахме Гилмор. С Канезаки пътуваме към него, ще стигнем след петнайсетина минути. Ако преди това не се разбием някъде.
— На позиция съм — докладва Тревън. — Пристигат учители. И малко деца. На главния вход има ченге.
— На позиция съм — съобщи и Ларисън. — Докс, там ли си?
— Не само, че съм тука, но и в момента те виждам през визьорния си кръст — разнесе се ведрият снайперистки глас на моя партньор. — Радвам се, че с тебе изчистихме всички проблеми помежду си, а ти?
Не получи отговор.
— Ей, майтапя се бе, човек! — каза Докс.
— Мама му стара, не се майтапи така! — скарах му се. Боях се от ново избухване и се надявах моята намеса да успокои Ларисън.
Минахме през дупка на пътя и ванът за малко да излезе в орбита.
— Господи! — възкликнах и стегнах предпазния си колан.
— Извинявай — ведро като Докс каза Канезаки.
Той намали скоростта едва когато се отклонихме от шосето, и докато стигнем до черния път, водещ към силоза, вече шофираше с по-ниска от максималната. Продължихме още около четиристотин метра нататък, после Том отби отстрани в една падинка.